— Не можеш ли да я извадиш — обади се отнякъде мъжът с ръце като от слонова кост.
— Няма нищо по-просто — отвърна жената. Говореше на бъкски с планински акцент. — Но пак ще изгуби кръв, а не му е останала много. И заразата може да потече с нея и да обхване цялото му тяло. — Тя въздъхна. — Ще ми се да беше жива Джоунки. Тя беше много опитна в тези неща. Именно Джоунки извади стрелата от гърдите на принц Руриск. Раната къркореше с всеки негов дъх и въпреки това тя не го остави да умре. Аз не съм чак такава лечителка, но ще опитам. Ще пратя чирака си с мехлем за ръцете, краката и лицето му. Всеки ден хубаво му натърквайте кожата с него и не се плашете, че се бели. Колкото до гърба му, трябва да го налагаме с компрес, за да изсмучем отровите от раната. Трябва да му давате да яде и пие колкото може да поема. Оставете го да почива. И след седмица ще извадим стрелата с надеждата, че е укрепнал достатъчно, Джофрон. Знаеш ли добър компрес за изсмукване на отрова?
— Знам един-два. Трици и подрумче например — отвърна младата жена.
— Ще свърши работа. Ще ми се да можех сама да се погрижа за него, но трябва да ида при други. Снощи са нападнали Кедров хълм. Пристигна гълъб с вестта, че след оттеглянето на ратниците имало много ранени. Трябва да го оставя при вас.
— При това в моето легло — мрачно прибави мъжът с ръце като от слонова кост. Чух вратата да се затваря след знахарката.
Поех си дъх, но нямах сили да говоря.
Чух мъжа да се движи из колибата, разнесе се звук от наливане на вода и местене на съдове. Към мен се приближиха стъпки.
— Мисля, че се е свестил — тихо каза Джофрон.
Леко кимнах.
— Тогава се опитай да му дадеш това и после го остави да почива. Ще се върна с триците и подрумчето за компреса. И със завивки за мен — нали той трябва да остане в леглото.
Пред очите ми се появи табла с паница и чаша. До мен седна една жена. Не можех да видя лицето й, но тъканта на полата й беше планинска. Тя загреба с лъжицата в паницата и ми я поднесе. Предпазливо я опитах. Някакъв бульон. От чашата се носеше мирис на лайка и валериан. Чух вратата да се отваря и отново да се затваря. Усетих полъх на студен въздух. Втора лъжица бульон. Трета.
— Къде? — Успях да попитам аз.
— Какво — попита тя и се наведе към мен, така че да ме погледне в лицето. Сини очи. Прекалено близо до моите. — Каза ли нещо?
Не отворих уста, за да пъхне лъжицата в устата ми. Изведнъж ми се стори прекалено голямо усилие да ям, въпреки че и малкото количество, което бях поел, ме бе ободрило. В стаята като че ли стана по-тъмно.
Когато се събудих, навън беше нощ. Цареше пълна тишина, освен приглушеното пращене на огъня. Макар че светлината бе слаба, успях да разгледам стаята. Чувствах се трескав, ужасно слаб и жаден. На ниската масичка до леглото ми имаше чаша вода. Опитах се да протегна ръка към нея, ала болката в гърба ми попречи.
— Вода — промълвих аз, но устата ми беше толкова суха, че и самият аз едва чух шепота си. Никой не дойде при мен.
Мъжът бе легнал край огнището и спеше като котка, отпуснат, ала сякаш постоянно нащрек. Беше подпрял глава върху протегнатата си ръка и огънят го осветяваше. Погледнах го и сърцето ми се разтуптя.
Косата му бе пригладена назад върху черепа и сплетена на плитка. Лицето му беше безизразно и неподвижно като издялана маска. Всичките му детски черти бяха изчезнали, оставяйки чистите очертания на скулите, високото чело и дългия прав нос. Устните му бяха по-тънки, брадичката му — по-решителна, отколкото си ги спомнях. Танцуващите пламъци обагряха бялата му кожа с цвят на кехлибар. Откакто не се бяхме виждали, шутът бе възмъжал. Промяната ми се струваше прекалено голяма само за година и все пак тази година беше най-дългата в живота ми. Известно време просто лежах и го наблюдавах.
Очите му бавно се отвориха, сякаш го бях повикал. Отначало само ме гледаше. После свъси вежди. Внимателно седна и видях, че наистина е като от слонова кост. Косата му имаше цвят на прясно смляно брашно. Ала очите му караха сърцето ми да се свива. Жълти като на котка, те отразяваха светлината на огъня. Накрая възвърнах дар слово.
— Шуте — тъжно въздъхнах. — Какво са ти направили? — Напуканите ми устни едва изговориха думите. Протегнах ръка към него, ала това раздвижи мускулите на гърба ми и усетих, че раната ми се отваря. Светът се люшна и започна да ми се изплъзва.