— Не! — Думата изригна от мен със сила, която не бях знаел, че имам. Шутът потръпна, като че ли го бях ударил.
— Да — просто рече той и внимателно хвана ръката ми. — Съжалявам. Трябваше да се сетя, че не знаеш. Кралицата беше съсипана. И аз. Наследникът на Пророците. Моята последна надежда. Бях се държал, бях си казвал, че навярно ще е достатъчно детето да остане живо и да се възкачи на престола. Но когато я доведоха с мъртвороденото, въпреки всичките й мъки… усетих, че целият ми живот е бил измама, зла шега, която ми е изиграло времето. Но сега… — Шутът за миг затвори очи. — Сега откривам, че си жив. Сега съм жив и аз. И отново вярвам. Отново зная кой съм. И кой е моят Катализатор. — Той се засмя, без да има представа, че думите му вледеняват кръвта ми. — Бях изгубил вяра. Аз, Белия пророк, не вярвах в собственото си пророчество! И все пак ние сме живи, Фиц, и всичко ще стане така, както трябва.
Шутът пак напълни чашата си. Алкохолът беше с цвета на очите му. Той видя, че го зяпам, и радостно се усмихна.
— О, казваш, че Белия пророк вече не е бял, нали? Предполагам, че ние сме си такива. С годините може да придобия повече цвят. — Пренебрежително махване с ръка. — Но това не е важно. Вече прекалено много се раздрънках. Разкажи ми, Фиц. Разкажи ми всичко. Как се спаси? Защо си тук?
— Искрен ме вика. Трябва да отида при него.
Шутът си пое дъх. Не ахна, просто бавно вдиша, като че ли отново поемаше живота в себе си. Лицето му засия от радост.
— Значи е жив! О! — И преди да успея да отговоря, вдигна ръце. — Не бързай. Разкажи ми всичко подред. Жадувам да чуя тези думи. Трябва да ми разкажеш всичко.
И аз опитах. Силите ми не бяха много. От време на време мислите ми трескаво започваха да блуждаят и после не си спомнях къде съм прекъснал. Стигнах до тъмницата на Славен и успях само да кажа:
— Заповяда да ме бият и да ме измъчват с глад. — Шутът бързо хвърли поглед към обезобразеното ми лице и се извърна. Разбираше ме. Той също добре познаваше Славен. Когато зачака да продължа, аз бавно поклатих глава.
Шутът кимна и се усмихна.
— Няма нищо, Фиц. Просто си уморен. Вече ми каза онова, което най-много копнеех да чуя. Останалото ще почака. А сега аз ще ти разкажа как прекарах годината. — Опитах се да го слушам, вкопчвах се във важните думи и ги запазвах в сърцето си. Отдавна си бях задавал много въпроси. Славен подозирал Кетрикен. Тя се прибрала в покоите си и открива, че грижливо избраните й и опаковани провизии са изчезнали, отмъкнати от шпионите на Славен. Останали й само дрехите на гърба й и набързо наметнатият плащ. Чух за бурята, която вилнеела в нощта на бягството им от Бъкип.
Кетрикен яздела моята Сажда, шутът — своеволния Дорест, и така двамата прекосили целите Шест херцогства посред зима. Стигнали в Синьо езеро към края на зимните бури. Шутът ги издържал и спечелил пари, за да платят за кораба, като боядисвал лицето и косата си и жонглирал по улиците. В какъв цвят боядисвал кожата си ли? В бял, разбира се, за да скрие по-добре бялата кожа, която щели да търсят шпионите на Славен.
Прекосили езерото без злополуки, минали през Лунно око и навлезли в Планините. Кетрикен незабавно поискала помощта на баща си, за да открие какво се е случило с Искрен. Оказало се, че се е отбил в Джаампе, ала оттогава не били чували нищо за него. Кетрикен пратила конници по следите му и дори лично участвала в търсенето. Но се сринали всичките й надежди. Високо в планината открила мястото на битката. Зимата и лешоядите били свършили своето. Не могли да разпознаят никого, ала намерили еленовото знаме на Искрен. Пръснатите стрели и разсечените ребра на един от скелетите показвали, че са ги нападнали хора, а не зверове или природни стихии. Не всички черепи били там и състоянието на костите не позволило да определят броя на мъртвите. Кетрикен хранела надежда, докато не открили плащ, който си спомняла, че прибрала в багажа на Искрен. Със собствените си ръце била извезала елена на гърдите му. Под него имало полуразпаднали се кости и дрипави дрехи. Кетрикен оплакала съпруга си като мъртъв.