— А последната ми глупава постъпка — с горчиво любопитство попитах аз.
— Убийството на Джъстин и Ведра — обвинително заяви той.
— Те току-що бяха изсмукали силите на краля, Сенч — ледено отбелязах аз. — Убиха го в ръцете ми. Какво трябваше да направя?
Сенч се изправи и някак успя да се извиси над мен, както някога.
— След всички години, през които съм те учил, ти се разтича из крепостта с гол нож, преряза гърлото на един и намушка друг в Голямата зала пред всички събрани благородници… Моят прекрасен чирак! Не можа ли да измислиш друг начин да го направиш?
— Бях разярен — изревах аз.
— Точно така — извика в отговор той. — Наистина беше разярен. Затова унищожи доверието в нас! Крайбрежните херцози бяха на твоя страна, но ти предпочете да им се представиш като побъркан! И угаси и последното пламъче на вярата им в рода на Пророците.
— Допреди малко ме упрекваше, че съм имал доверието на тези херцози.
— Не. Упрекнах те, че се поставяш пред тях. Изобщо не биваше да им позволяваш да ти предложат управлението на Бъкип. Ако си изпълняваше задълженията както трябва, никога нямаше да им хрумне такава мисъл. Докато ти за кой ли път забравяш къде ти е мястото. Ти не си принц, а убиец. Не си играчът, а пионката. И когато правиш ходове на своя глава, ти проваляш всяка друга стратегия и излагаш на риск всички други пионки на дъската!
Да не си в състояние да измислиш отговор не означава, че приемаш нечии думи. Гневно го изгледах. Той продължаваше да ме гледа. Под зелените му очи силата на гнева ми внезапно ме напусна и остави след себе си само горчивина. Скритият ми страх отново бликна на повърхността. Изгубих решителността си. Не можех да го направя. Нямах силата да се противопоставям и на двамата. След време се чух намусено да отвръщам:
— Добре. Отлично. Както винаги, вие с Бърич сте прави. Обещавам, че вече няма да мисля, само ще се подчинявам. Какво искаш да направя?
— Не. — Съвсем лаконично.
— Какво „не“?
Той бавно поклати глава.
— Тази вечер напълно разбирам, че не бива да разчитам за нищо на теб. Повече няма да получиш задача от мен, нито ще ти доверявам плановете си. С онези дни завинаги е свършено. — Не можех да проумея примирението в гласа му. Той се извърна настрани и зарея поглед някъде надалеч. Когато отново заговори, това не бе моят учител, а Сенч. — Обичам те, момчето ми. Не те лишавам от обичта си. Но ти си опасен. А онова, което трябва да се опитаме да направим, е достатъчно рисковано и без ти да се разбеснееш.
— Какво се опитвате да направите — въпреки волята си попитах аз.
Погледът му бавно срещна моя и той бавно поклати глава. Като запазваше това в тайна, Сенч прекъсваше връзките помежду ни. Смаяно го видях да взима раницата и плаща си.
— Навън е тъмно — казах. — А Бъкип е далеч и пътят е тежък дори през деня. Остани поне да пренощуваш, Сенч.
— Не мога. Ти ще продължаваш да чоплиш този спор като струпей, докато пак не го разкървавиш. Бяха казани достатъчно сурови думи. Най-добре е да си тръгна още сега.
И си отиде.
Седях и гледах как огънят догаря. Бях прекалил и с двамата, много повече, отколкото бях възнамерявал. Бях искал да се разделя с тях, а вместо това бях отровил всичките им спомени за мен. Стореното — сторено. Станах и започнах да си събирам багажа. Отне ми съвсем малко време. Завързах вещите си в зимния си плащ. Зачудих се дали съм го направил от детинска обида, или от внезапна решителност. Зачудих се дали има някаква разлика. Приседнах пред огнището, стиснал вързопа в ръце. Исках Бърич да се върне, за да види, че съжалявам. Насилих се внимателно да помисля за това. После развързах вързопа, опънах одеялото си пред огъня и легнах. Откакто ме беше върнал от смъртта, Бърич спеше между мен и вратата. Може би, за да не избягам. Понякога ми се струваше, че той е единственото, което ме разделя от мрака. Сега го нямаше. Въпреки стените на хижата аз се чувствах свит върху голото, диво лице на земята:
„Винаги имаш мен.“
„Знам. И ти имаш мен.“ Опитах, но не успях да вложа истинско чувство в тези думи. Бях излял всичките си емоции и сега бях празен. И страшно уморен. И ми оставаше страшно много работа.
„Сивия разговаря със Сърцето на глутницата. Да ги подслушам ли?“
„Не. Думите им са си техни.“ Завиждах им, че са заедно, докато аз съм сам. Ала изпитах и известна утеха. Може би Бърич щеше да убеди Сенч да се върне и да пренощува. Може би Сенч щеше да изсмуче част от отровата, която бях излял в Бърич. Загледах се в огъня. Нямах много високо мнение за себе си.