Той въздъхна.
— Даже на Кетрикен ли? Да не й кажа, че Искрен е жив, така ли?
— Искам сам да направя онова, за което съм дошъл. Нямам намерение да събуждам в нея лъжливи надежди. Тя вече е преживяла смъртта му. Ако й го върна, ще има достатъчно време за радост. Зная, че искам много. Но нека си остана странникът, когото лекуваш. По-късно може да имам нужда от помощта ти, за да открия една стара карта от библиотеката на Джаампе. Но когато замина, искам да съм сам. — Извърнах поглед и прибавих. — Нека Фицрицарин си остане мъртъв. Така е най-добре.
— Не може да не искаш да видиш поне Сенч — сякаш не вярваше на ушите си, каза той.
— Дори Сенч не бива да знае, че съм жив. — Замълчах, като се чудех какво повече ще разгневи стареца: че съм се опитал да убия Славен, след като той винаги ми го е забранявал, или че толкова глупаво съм се провалил. — Тази задача трябва да е само моя.
Шутът пак въздъхна.
— Не казвам, че съм съгласен с теб. Но няма да те издам на никого. — Той тихо се засмя. Разговорът замря. Бутилката бе празна. Мълчахме и пиянски се гледахме. Треската и брендито горяха в мен. Имах да мисля за прекалено много неща и не можех да направя почти нищо. Ако лежах неподвижно, болката в гърба ми стихваше до пулсиране, което следваше туптенето на сърцето ми.
— Жалко, че не си успял да убиеш Славен — отбеляза шутът.
— Зная. Опитах. Провалих се и като заговорник, и като убиец.
Той сви рамене.
— Никога не си бил добър. Грозотата така и не успя да се пребори с наивността ти, сякаш просто не вярваше в злото. Това най-много ми харесваше в теб. — Шутът леко се олюля. — И пак това най-много ми липсваше, когато беше мъртъв.
Глупаво се усмихнах.
— Преди си мислех, че това е красотата ми.
Известно време шутът просто ме гледаше. После се извърна и тихо рече:
— Не е честно. Ако бях трезвен, никога нямаше да го кажа. И все пак… О, Фиц. — Той отново се обърна към мен и нежно поклати глава. Заговори без обичайната си подигравателност, което напълно го променяше. — Навярно наполовина се дължеше на това, че изобщо не го съзнаваш. Не като Славен. Виж, той е хубавец, но отлично го знае. Никога няма да го видиш с разчорлена коса или зачервен от вятъра.
За миг се почувствах странно неловко. После отвърнах:
— Нито със стрела в гърба, за съжаление. — Двамата избухнахме в глупашки смях, който разбират само пияните. Това обаче разбуди болката ми и аз се задъхах. Шутът се изправи по-стабилно, отколкото очаквах, вдигна влажната торбичка от гърба ми и я смени с друга, почти неприятно топла, която взе от гърнето в огнището. После приклекна до мен и се вгледа в лицето ми. Жълтите му очи бяха непроницаеми, също като някогашните му безцветни. Той постави студената си длан на бузата ми, сетне отметна кичурите коса от челото ми.
— Утре — мрачно рече шутът. — Утре пак ще сме на себе си. Шутът и копелдакът. Или Белия пророк и Катализатора, ако искаш. Ще трябва да приемем тези си роли, колкото и да не ни харесват, и да изпълним всичко, което ни е посочила съдбата. Но сега ще ти кажа нещо, само между нас, и единствено защото аз съм си аз и ти си си ти. Радвам се, радвам се, че си жив. Радвам се, че съдбата е избрала животът ми да е преплетен с твоя.
Наведе се и за миг притисна чело към моето. После тежко въздъхна и се отдръпна.
— Спи, момко — имитира той гласа на Сенч. — Утрото настъпва рано. И ни чака работа. — Шутът се засмя. — Трябва да спасим света.
(обратно)21 Сблъсъци
Дипломацията понякога е изкуството на манипулирането с тайни. Докъде щяха да стигнат всички преговори, ако не бяха тайните, за да бъдат споделяни или пазени? Това се отнася колкото за търговска спогодба между кралства, толкова и за брачен договор. Всяка страна знае какво иска да разкрие на другата, за да получи каквото желае — пазарлъкът зависи именно от манипулирането на тази тайна информация. Тайните играят роля във всички взаимоотношения между хората, независимо дали става дума за игра на карти, или за продажба на крава. Преимуществото винаги е на страната на онзи, който знае точно коя тайна да разкрие и кога. Крал Умен обичаше да казва, че няма по-голямо преимущество от това да знаеш тайната на врага си, когато той смята, че не подозираш за нея. Навярно такава тайна е най-могъща.
Следващите дни бяха само периоди на бодърстване, редуващи се с трескави сънища. Или краткият ми разговор с шута бе изчерпал всичките ми сили, или най-после се бях почувствал в достатъчна безопасност, за да се предам на болестта. Навярно и двете. Лежах край огнището на шута и се чувствах ужасно измъчен, ако изобщо изпитвах нещо. Ту идвах на себе си, ту се унасях, но Искреновото „Ела при мен, ела при мен“ никога не бе много надалеч, като барабан, отмерващ темпото на болката ми. В мъглата на треската чувах и други гласове, ала неговият постоянно кънтеше в главата ми.