Беше друга нощ, друго време, преди, след, не знаех, дните ми не бяха свързани. Някой повдигна стоплилия се компрес от челото ми и го смени със студен.
— Съжалявам, шуте — промълвих аз.
— Трийсет и две — уморено рече някой. Сетне: — Дий — по-нежно прибави гласът. Хладни ръце повдигнаха главата ми. Към устните ми се приближи чаша. Опитах се да пия. Чай от върбова кора. Отвратено извърнах лице. Шутът избърса устата ми, седна на пода до леглото ми и се облегна на него. Повдигна свитъка си към светлината на лампата и продължи да чете. Беше късна нощ. Затворих очи и се опитах отново да намеря съня. Открих само неща, които бях объркал, доверие на много хора, което не бях оправдал.
— Ужасно съжалявам — казах аз.
— Трийсет и три — без да вдига поглед, отброи шутът.
— Какво „трийсет и три“ — попитах.
Той ме погледна изненадано.
— О, значи наистина си буден и говориш?
— Разбира се. Какво „трийсет и три“?
— За трийсет и трети път казваш „съжалявам“. На различни хора, но най-често на мен. Седемнайсет пъти вика Бърич. Вече не знам колко пъти вика Моли. И цели шейсет и два пъти каза: „Идвам, Искрен“.
— Сигурно те побърквам. Съжалявам.
— Трийсет и четири. Не. Бълнуваше доста еднообразно. Сигурно е от треската.
— Сигурно.
Шутът се върна към четивото си.
— Омръзна ми да лежа по корем — казах.
— Винаги можеш да се обърнеш по гръб — предложи той и думите му ме накараха да потръпна. — Искаш ли да ти помогна да се обърнеш на другата страна?
— Не. Така само още повече ще ме заболи.
— Кажи ми, ако промениш решението си. — И пак се зачете.
— Сенч не идва да ме види — отбелязах аз.
Шутът въздъхна и остави свитъка.
— Никой не е идвал. Дойде знахарката и ни се скара, че те безпокоим. Трябвало да те оставят на мира, докато извади стрелата от гърба ти. С други думи, до утре. Освен това Сенч и кралицата имат да обсъждат много неща. Откритието, че вие с Искрен сте живи, промени всичко за тях.
— Преди щеше да включи в разговорите и мен. — Замълчах. Знаех, че изпадам в самосъжаление, но не бях в състояние да се овладея. — Сигурно смятат, че вече не могат да ми имат доверие. Не че ги обвинявам. Сега всички ме мразят. Заради тайните, които криех. Заради всичко, в което ги провалих.
— О, не всички те мразят — внимателно възрази шутът. — Всъщност те мразя само аз.
Погледнах го. Циничната му усмивка ме успокои.
— Тайни — рече той и въздъхна. — Някой ден ще напиша дълъг философски трактат за силата на тайните, разкривани или пазени.
— Имаш ли бренди?
— Пийни си чай от върбова кора. — В гласа му долових кисела любезност, подсладена с мед. — Има много, нали знаеш. Цели ведра. Само за теб.
— Струва ми се, че треската ми е поотслабнала — отвърнах смирено.
Шутът долепи длан до челото ми.
— Така е. Засега. Но мисля, че лечителката няма да одобри, ако пак се напиеш.
— Знахарката я няма — отбелязах аз.
Той повдигна светлите си вежди.
— Бърич страшно щеше да се гордее с теб. — Но грациозно се изправи и отиде при дъбовия шкаф, като внимателно заобиколи спящия на топло пред огнището Нощни очи. Погледнах към поправения прозорец и после отново към шута. Сигурно бяха сключили някакво споразумение. Вълкът спеше толкова дълбоко, че дори не сънуваше. И коремът му беше пълен. Когато се пресегнах към него, лапите му потръпнаха. Отдръпнах се. Шутът тъкмо поставяше бутилка с две чаши върху поднос. Изглеждаше потиснат.
— Съжалявам.
— Вече ми го каза. Трийсет и пет пъти.
— Наистина съжалявам. Трябваше да ти се доверя и да ти призная за дъщеря си. — Нищо, нито треската, нито стрелата в гърба ми не можеше да ми попречи да се усмихвам, когато произнасях тези думи. Дъщеря ми! Опитах се да изрека чистата истина. Засрамих се, че усещането ми се струва толкова непознато. — Никога не съм я виждал, нали знаеш. Само с Умението. Не е същото. И искам да е моя. Моя и на Моли. Не дете, което принадлежи на едно кралство и трябва да носи някаква огромна отговорност. Просто момиченце, което бере цветя, прави свещи с майка си, прави… — запънах се и довърших: — … всичко, каквото правят обикновените деца. Сенч обаче няма да го допусне, нали? В момента, в който някой я посочи и каже: „Ето, тя може да стане наследница на Пророците“, дъщеря ми ще бъде изложена на опасност. Ще трябва да бъде пазена, ще я научат да се страхува, да претегля всяка своя дума, да обмисля всяка своя постъпка. Защо? Тя не е истинска кралска наследница. Тя е копелето на едно копеле. — С мъка изрекох тези сурови думи и се заклех никога да не позволя на никого да й ги каже в лицето. — Защо трябва да бъде изложена на такава опасност? Едно щеше да е, ако беше родена в дворец и я охраняваха сто стражници. Но тя има само Моли и Бърич.