Вълкът идваше и си отиваше, когато си иска. Присъединяваше се към нас с шута по време на разходките ни, после влизаше в колибата по петите ни. Почти ме безпокоеше бързината, с която се приспособяваше. Шутът мърмореше, че по вратата имало следи от нокти и по чергите оставали валма козина, но двамата си допадаха. На работната маса започнаха да се появяват части от марионетка на вълк. Нощни очи хареса кимионовия сладкиш, който беше любим и на шута. Втренчено го наблюдаваше винаги, когато ядеше, и на пода в краката му се събираха цели локвички слюнка, докато шутът не се смилеше над него. Скарах се и на двамата, напомних им какво може да се случи със зъбите и козината му от много сладко, ала те не ми обърнаха внимание. Сигурно малко ревнувах, докато един ден Нощни очи не ме попита: „Защо да не вярвам на онези, на които имаш доверие ти?“ Нямаше какво да му отговоря.
— Кога стана майстор на играчки — небрежно попитах шута веднъж. Бях се подпрял на масата му и наблюдавах как пръстите му нанизват на конеца крайниците и тялото на една марионетка. Вълкът лежеше в краката ни и спеше.
Той сви едното си рамо.
— Когато пристигнах, разбрах, че в двора на крал Ейод няма място за шут. — Той въздъхна. — Пък и нямах желание да съм шут на друг, освен на крал Умен. Затова затърсих друг начин да си изкарвам прехраната. Една вечер, доста пиян, се запитах в каква роля съм най-добър. „Ами, в тази на марионетка“ — отговорих си. Съдбата да ме дърпа за конците и после да ме захвърля. И реших, че вече няма да танцувам по заповед на конците, а че самият аз ще ги дърпам. На другия ден подложих решението си на проверка и установих, че ми харесва. Простите играчки, с които бях израснал, и онези, които бях виждал в Бък, изглеждаха невероятно чудни на планинските деца. Открих, че почти не се налага да общувам с възрастните, което напълно ме устройваше. Децата тук от малки се научават да ловуват, да тъкат и да обработват земята. Затова търгувам с тях, за да си осигурявам необходимото. Децата много по-бързо възприемат необичайното. Те признават любопитството си, разбираш ли, без да презират онова, което го предизвиква.
Светлите му пръсти внимателно завързаха възела. Той вдигна творението си и го накара да ми потанцува.
Наблюдавах веселата му игра с желанието като дете да съм имал толкова пъстро боядисана и фино огладена кукла.
— Искам дъщеря ми да има такива неща — чух се да казвам. — Хубави играчки и меки пъстри ризи, красиви панделки и кукли.
— Ще има — сериозно ми обеща той. — Ще има.
Дните бавно се нижеха. Ръцете ми възвърнаха нормалния си вид, дори отново ми излязоха мазоли. Знахарката каза, че нямало нужда да ми превързват гърба. Започнах да ставам неспокоен, ала знаех, че все още нямам достатъчно сили, за да тръгна на път. Нервността ми на свой ред въздейства на шута. Не бях забелязал, че се разхождам из стаята, докато една вечер той не стана от стола си и не премести масата на пътя ми, за да ме накара да променя курса си. И двамата се засмяхме, но това не разпръсна скритото напрежение. Убеждавах се, че прогонвам спокойствието навсякъде, където отида.
Кетъл редовно ме посещаваше и ме разсейваше с познанията си за Белия пророк. В свитъците често се споменавал Катализатора. Понякога шутът участваше в разговорите ни, но обикновено просто сумтеше, докато старицата се опитваше да ми обясни всичко. Почти ми липсваше киселата й мълчаливост.
Признавам също, че колкото повече приказваше, толкова повече се чудех, че една жена от Бък изобщо е рискувала толкова много да се отдалечи от дома си, за да се посвети на чуждо учение, което някой ден пак щеше да я върне в родината й. Но предишната Кетъл отново се проявяваше, когато тя отклоняваше плахо зададените ми въпроси.
Идваше и Славея, макар и не толкова често, колкото старицата, и избираше моментите, когато шута го нямаше. Двамата като че ли не можеха да стоят в една и съща стая, без да се заяждат. Още щом започнах да ставам от леглото, тя ме убеди да излизам навън заедно с нея, навярно за да избегне компанията на шута. Предполагам, че тези разходки са ми били от полза, ала не ми бяха приятни. Зимният студ ми бе дошъл до гуша, а разговорите с нея ме караха да се чувствам неспокоен. Често приказваше за войната в Бък, разправяше ми слухове, които чуваше от Сенч и Кетрикен, защото редовно се срещала с тях. Вечер им пеела и доколкото можела със здравата си ръка, свирела на взета на заем арфа. Живеела в главната зала на кралската резиденция. Този дворцов живот, изглежда, й допадаше. Често изглеждаше въодушевена и възбудена. Пъстрите дрехи на планинците подчертаваха тъмната й коса и очи, а студът караше лицето й да поруменява. Очевидно напълно се беше възстановила от нещастията си и отново бе изпълнена с жизнерадост. Дори ръката й бързо заздравяваше и Сенч й беше помогнал да си намери дърво за нова арфа. Срамувах се, че оптимизмът й само ме кара да се чувствам по-стар, слаб и уморен. Час-два с нея ме изтощаваха така, сякаш съм упражнявал своеволна кобилка. Постоянно ме караше да се съгласявам с нея. Често не можех.