— Интересът ми се възбуди едва след като шутът дойде в Бъкип и тайно установих, че проявява необичайно любопитство към такива писания. Самият ти веднъж ми каза, че те нарекъл „Катализатор“. И започнах да се чудя… но честно казано, аз не вярвам много на пророчествата.
Предпазливо се отпуснах на леглото. Вече почти можех да спя по гръб. Обърнах се на една страна, изух си ботушите и се завих с одеялото.
— Фиц?
— Какво — неохотно попитах аз.
— Кетрикен ти е сърдита. Утре не очаквай да е търпелива. Но имай предвид, че тя не е само наша кралица. Тя е жена, изгубила дете, и повече от година напрегнато е чакала да узнае съдбата на мъжа си. Баща й насочва враждебен поглед към Шестте херцогства и Славен и няма време да търси брата на врага си, дори да вярваше, че е жив. Кетрикен е сама, повече, отколкото можеш да си представиш. Отнеси се с разбиране към жената. И с почит към своята кралица. — Той неловко замълча за миг. — Утре ще имаш нужда и от двете. В това отношение аз не мога да ти помогна.
Мисля, че продължи да говори и след това, ала аз престанах да го слушам. Скоро сънят ме привлече под вълните си.
От известно време Умението не ме бе измъчвало насън. Не зная дали физическата ми слабост най-после беше сложила край на сънищата ми за битки, или постоянните ми мислени стени срещу котерията на Славен не им бяха позволявали да проникнат в ума ми. Но тази нощ краткият ми отдих свърши. От тялото ми ме изскубна толкова силно Умение, че сякаш гигантска ръка бе стиснала сърцето ми и ме беше изтръгнала от самия мен. Изведнъж се озовах на друго място.
Намирах се в град, в смисъл на място, където живеят много хора. Ала никога не бях виждал такива като тях, нито сгради като техните. Постройките се извисяваха към небесата. Камъкът, от който бяха направени, сякаш се беше разтекъл в техните форми. Имаше изящни мостове, градини, които едновременно се спускаха надолу и се издигаха по страните на сградите, фонтани и езерца. Навсякъде гъмжеше от пъстро облечени хора, многобройни като мравки.
И все пак цареше тишина и неподвижност. Усещах човешкия поток, танца на фонтаните, уханието на цветята в градините. Всичко бе там, но когато се обръщах да го видя, изчезваше. Умът възприемаше изяществото на моста, ала окото виждаше само ръждясващите му останки. Вятърът беше изличил фреските от стените, за да останат само грубо замазаните тухли. Едно завъртане на главата превръщаше прекрасния фонтан в буренясало и пропукано басейнче. Забързаната навалица на пазара говореше само с гласа на бурния вятър, натежал от парещ пясък. Обикалях из този призрачен град, безтелесен и търсещ, неспособен да проумея защо съм там и какво ме е привлякло. Тук не бе нито светло, нито тъмно, нито лято, нито зима. Помислих си, че съм извън времето, и се зачудих дали това е абсолютният ад от философията на шута, или пълната свобода.
Накрая видях пред себе си дребна фигурка, която крачеше по една от широките улици. Главата на странника беше наведена срещу вятъра и той покриваше устата и носа си с края на плаща си, за да се предпази от пясъка. Този човек не бе част от призрачната тълпа, а се движеше сред останките и заобикаляше местата, хлътнали или издигнати в резултат от размествания на земни пластове. Мигом познах в него Искрен. Познах го по трепването на живот, което усетих в гърдите си, и разбрах, че тук ме е привлякло зрънцето на неговото Умение, което продължаваше да е в моето съзнание. Усетих също, че е изложен на невероятна опасност. И все пак не забелязвах нищо да го застрашава. Намираше се на огромно разстояние от мен, виждах го сред мъгливите сенки на някогашни сгради, скрит сред призраците на пазарната навалица. Той тежко крачеше напред, сам и неподвластен на призрачния град, и все пак вплетен в него. Не виждах нищо, ала опасността надвисваше над него като гигантска сянка.
Забързах след него и след миг го настигнах.
— А, най-сетне дойде, Фиц. Добре дошъл — поздрави ме той. Не спря, не се обърна. Но усетих топлотата му, сякаш беше стиснал ръката ми, и усетих, че няма нужда от отговор. Вместо това зърнах примамката и опасността през неговите очи.
Пред нас течеше река. Но не беше река. Не бе и лъскав камък. Имаше по нещо и от двете, ала не беше нито едното. Разсичаше града като блестящ меч, идваше от планината зад гърба ни и изчезваше в по-древна река от вода. Приличаше на оголена златна жила. Това бе магия. Тук течеше най-чиста древна магия, неумолима и неподвластна на хората. Реката на Умението, в която с толкова усилия се бях научил да плувам, беше за тази магия същото, каквото е букетът за виното. Онова, което съзрях с очите на Искрен, притежаваше физическо съществувание, също толкова конкретно, колкото моето. То мигновено ме привлече към себе си като пламък на свещ — нощна пеперуда.