Не бе само красотата на тази сияйна река. Магията изпълваше всяко от сетивата на Искрен. От него се носеше вълшебна мелодия, поток от ноти, които караха човек да чака и слуша, убеден, че звукът означава нещо. Вятърът носеше уханието й, неуловимо и променливо, ту аромат на лимонов цвят, ту на подправки. Усещах я с всеки дъх и мечтаех да се хвърля в нея. Ненадейно ме обзе увереност, че тя ще утоли всички жажди, които някога съм изпитвал, не само онези на тялото, но и неясните копнежи на душата. До болка ми се искаше тук да е и тялото ми, за да мога да преживея всичко също толкова пълноценно, колкото Искрен.
Той спря и вдигна глава. Дълбоко си пое дъх. Въздухът бе пропит с Умение така, както мъглата е пропита с влага. Изведнъж в гърлото му усетих горещ металически вкус. Копнежът, който беше изпитвал, внезапно се превърна във всепоглъщащо желание. Жадуваше за реката. Когато стигнеше до нея, щеше да се хвърли на колене и да пие до насита. Щеше да се изпълни с цялото съзнание на света, щеше да се влее в цялото. Да стане цялото. Най-после щеше да познае цялост.
Ала самият Искрен щеше да престане да съществува.
Ужасено се отдръпнах. Струва ми се, че няма нищо по-страшно от това да се сблъскаш с истинско желание за самоунищожение. Въпреки че привличаше и мен, реката разбуди гнева ми. Това не бе в стила на Искрен. Нито човекът, нито принцът, когото бях познавал, не можеше да е способен на такава страхлива постъпка. Погледнах го.
И разбрах колко отдавна не съм го виждал.
Блестящата чернота на очите му се беше превърнала в мътен мрак. Плащът, който развяваше вятърът, представляваше парцалива дрипа. Кожата на ботушите му бе изтъркана, шевовете зееха разпорени. Крачките му бяха неуверени, неравномерни. Дори вятърът да не го брулеше, съмнявам се, че щеше да върви стабилно. Устните му бяха бледи и напукани, лицето му имаше сивкав оттенък, сякаш кръвта бе напуснала тялото му. Беше имало лета, когато до такава степен бе използвал Умението срещу алените кораби, че тялото му губеше плътта и мускулите си и той се превръщаше в сух скелет без никаква жизненост. Сега му оставаше само жизнеността, възлести мускули се обтягаха върху кости, почти лишени от плът. Искрен беше въплъщение на изтощена целенасоченост. На крака го държеше единствено волята му. И го тласкаше към вълшебния поток.
Не зная откъде намерих сили да се съпротивлявам. Може би защото за миг бях спрял и се бях съсредоточил върху Искрен, и бях видял, че целият свят ще изгуби, ако той престане да съществува в този си вид. Какъвто и да бе източникът на волята ми, аз я изправих срещу неговата. Хвърлих се на пътя му, но той мина през мен. Не бях там.
— Моля те, Искрен, спри, почакай — извиках аз и се метнах към него, перце, яростно носено от вятъра. Нямах никакво въздействие върху него. Дори не спря.
— Някой трябва да го направи — тихо каза той. И след три крачки прибави: — Известно време се надявах, че няма да съм аз. Но все се питах кой друг. — Искрен се обърна към мен и ме погледни с изгорелите си на пепел очи. — Няма друг отговор. Трябва да съм аз.
— Спри, Искрен — продължих да го умолявам, ала той не спираше. Нито бързаше, нито се влачеше, просто вървеше по пътя като човек, който е преценил оставащото му разстояние и е преценил силите си.
Усетих, че енергията ми отслабва. За миг се уплаших, че спящото ми тяло ще ме привлече обратно в себе си и ще изгубя Искрен. После осъзнах друга, също толкова голяма опасност. След толкова продължителна връзка той притегляше след себе си и мен и аз също можех да се удавя в тази магическа река. Ако тялото ми се намираше там, сигурно щях да се вкопча в нещо. И докато умолявах моя крал да спре и да ме изслуша, се задържах по единствения друг начин, който ми хрумна. Пресегнах се с Умението си към другите, чийто живот се докосваше с моя: Моли, дъщеря ми, Сенч и шута, Бърич и Кетрикен. Чрез Умението не бях поддържал връзка с тях, затова тази опора бе несигурна, още повече че се боях Уил, Карод или дори Бърл да не ме усетят. Стори ми се, че това забави Искрен.
— Моля те, почакай — отново казах аз.
— Не — тихо отвърна той. — Не се опитвай да ме разубедиш, Фиц. Трябва да го направя.
Никога не бях мислил да премеря силата на Умението си срещу тази на Искрен. Никога не бях предполагал, че може да се изправим един срещу друг. Ала докато продължавах да се блъскам в него, се чувствах като дете, което рита и крещи, докато баща му невъзмутимо го отнася на леглото. Искрен не само не обръщаше внимание на нападението ми. Усещах, че волята и съсредоточеността му са насочени другаде. Той неумолимо напредваше към черната река и носеше съзнанието ми със себе си. Инстинктът за самосъхранение ми даде нови сили. Аз се напрегнах да го отблъсна, да го повлека назад, ала напразно.