Но в моята борба имаше някаква ужасна двойственост. Копнеех той да спечели. Ако надделееше и ме привлечеше със себе си, аз нямаше да съм виновен. Можех да се разтворя за онзи поток от енергия и да се пропия с него. Това щеше да е краят на всички мъки, крайното избавление. Бях се уморил от съмнения и угризения, от вярност и дълг. Ако Искрен ме отнесеше със себе си в реката на Умението, най-сетне щях да се предам без срам.
Накрая стигнахме до сияйния поток. Погледнах го със собствените си очи. Нямаше плавно спускащ се бряг, само остър като нож ръб и твърдата земя отстъпваше мястото си на течащата другост. Втренчих се в нея и я видях като чуждо тяло в нашия свят, като изкривяване на самата му природа. Искрен тежко се отпусна на едно коляно и впери очи в черния блясък. Не знаех дали се колебае да се сбогува със стария живот, или е спрял да събере воля да се самоунищожи. Моята воля за съпротива се стопи. Това бе врата към друг свят, който дори не можех да си представя. Жаждата и любопитството ни притегляха към ръба.
В следващия миг той потопи ръце в магията.
Споделих внезапното му познание. И едновременно с него изкрещях, когато горещото течение започна да разяжда плътта и мускулите му. Кълна се, че усетих киселината да облизва оголените кости на пръстите и китките му. Познах неговата болка. И все пак на лицето му грееше възторжена усмивка. Връзката ми с него изведнъж стана слаба и не ми позволяваше да изпитвам всичките му усещания. Копнеех да съм до него, да оголя собствената си плът за тази вълшебна река. Споделях убедеността му, че може да сложи край на цялата болка, ако се предаде и целият се хвърли в потока. Толкова лесно. Само трябваше да се понаведе напред и да скочи. Искрен застана на колене. От лицето му капеше пот и вдигаше пара в реката. Главата му беше наведена, раменете му ту се повдигаха, ту се спускаха от тежкото му дишане. Сетне ненадейно той тихо ме помоли:
— Изтегли ме навън.
Не бях имал сили да се противопоставя на решителността му. Ала когато влях волята си в неговата, двамата заедно отблъснахме ужасната съблазън на силата. Той успя да извади ръцете си от реката, макар да имах чувството, че ги измъква от плътен камък. Потокът неохотно поддаваше и когато Искрен залитна назад, усетих какво е преживял. В света, който течеше пред нас, имаше цялост, като един-единствен сладостен звук. Това не бе песента на човечеството, а по-стара, по-велика песен за огромни равновесия и чисто съществуване. Ако й се беше оставил, тя щеше да сложи край на всичките му мъки.
Вместо това той с олюляване се изправи и се обърна. Държеше ръцете си протегнати напред със свити шепи, сякаш просеше нещо. По форма дланите му не се бяха променили, ала сияеха като сребърни от силата, която беше проникнала в тях и бе пропила плътта му. Когато започна да се отдалечава от реката със същата спокойна решителност, с която се беше приближил към нея, усетих, че пръстите му горят като от измръзване.
— Не разбирам — казах му аз.
— Не искам да разбираш. Засега. — Почувствах някаква двойственост в него. Умението го изгаряше като ковашки огън с невероятна топлина, но силата на тялото му бе достатъчна, за да продължи да върви. Без никакво усилие Искрен предпазваше ума ми от притеглянето на реката. Но изкачването по обратния път изтощаваше и тялото, и волята му. — Ела при мен, Фиц. Моля те. — Този път думите му не бяха заповед на Умението, нито дори нареждане на принц, а просто човешка молба. — Аз нямам котерия, Фиц. Само теб. Ако котерията, която ми създаде Гален, беше истинска, щях повече да вярвам, че онова, което трябва да направя, е възможно. А те не само не са ми верни, но и се опитват да ме унищожат. Кълват ме като птици — умиращ елен. Атаките им едва ли могат да ме погубят, но се боя, че могат да ме отслабят достатъчно, за да не успея. Или още по-лошо, да отвлекат вниманието ми и те да успеят вместо мен. Не можем да го допуснем, момко. Двамата с теб сме единственото, което стои между тях и техния триумф. Двамата с теб. Пророците.
Аз не бях там във физически смисъл. Ала той ми се усмихна и повдигна ужасната си сияеща ръка, за да ме погали по бузата. Дали възнамеряваше да го направи? Не зная. Последва невероятно силно разтърсване, сякаш воин ме беше ударил с щит по лицето. Но без болка. Познание. Като слънчева светлина, пронизала облаците, за да освети горска поляна. Всичко изведнъж ясно изпъкна, видях всички скрити причини за онова, което правехме, всички цели, с мъчителната чистота на просветлението разбрах защо трябва да следвам пътя пред себе си.