Сетне всичко изчезна и потънах в мрак. Искрен го нямаше. Нямаше го и познанието. Ала за миг го бях зърнал в неговата цялост. Сега оставах само аз, но моята същност беше толкова малка, че можех да съществувам само ако с всички сили се вкопчех в живота. Така и сторих.
От цял свят разстояние чух Славея уплашено да вика:
— Какво му е?
И Сенч навъсено отговори:
— Просто пристъп, каквито от време на време получава. Главата му, шуте, дръж му главата, за да не си разбие черепа.
Усетих, че ме хващат. Оставих се на техните грижи и потънах в мрака. По-късно дойдох на себе си за малко. Не си спомням почти нищо. Шутът повдигна раменете и главата ми, за да мога да пия от чашата, която поднесе към устата ми загриженият Сенч. Познатата горчивина на самодивското биле ме накара да сбърча лице. Наблизо зърнах Кетъл, неодобрително стиснала устни. С ококорени очи като на приклещено в ъгъла животно, Славея стоеше на известно разстояние от мен и не смееше да ме докосне.
— Това би трябвало да го оправи — чух да казва Сенч, докато се унасях в дълбок сън.
На другата сутрин се събудих рано и въпреки че главата ми се пръскаше, отидох в банята. Измъкнах се тихо, за да не събудя шута, но Нощни очи стана и ме последва.
„Къде беше снощи? — попита той, ала аз не можех да му отговоря. Той усети неохотата ми да мисля за това. — Сега отивам на лов язвително ме информира вълкът. — Съветвам те след този случай да не пиеш нищо друго, освен вода.“ Смирено се съгласих и Нощни очи ме остави на входа на банята.
Вътре миришеше на минерална вода. Планинците я събираха в огромни резервоари и я насочваха с тръби до други басейни, така че човек можеше да избира топлината и дълбочината. Изтърках се в една вана, после се потопих в най-горещата вода, която можех да изтърпя, и се опитах да не си спомням за киселината, разяла ръцете на Искрен. Излязох червен като сварен рак. На стената в хладния край на банята имаше няколко огледала. Помъчих се да не гледам лицето си, докато се бръснех. То прекалено живо ми напомняше лика на Искрен. През последната седмица донякъде бе изгубило мършавината си, но белият кичур на челото ми отново беше пораснал и още по-ясно си личеше, когато завързах косата си на воинска опашка. Нямаше да се изненадам да видя на бузата си отпечатъка от ръката на Искрен или да открия, че белегът ми е изчезнал и носът ми се е изправил, толкова голяма бе силата на докосването му. Но белегът от Славен изпъкваше на фона на поруменялата ми от парата кожа. Не се беше променил и счупеният ми нос. Нямаше никакви външни следи от снощната ми среща. Мислите ми безспирно се връщаха към онзи момент, към допира до чистата сила. Мъчех се да си го спомня и почти успявах. Но не можех да възстановя в цялост абсолютното му преживяване, също като болка или удоволствие. Знаех, че съм преживял нещо изключително. Удоволствията на Умението, за които предупреждаваха всички умели, бяха като мъничко въгленче в сравнение с пожара на знанието, усещането и съществуването, които снощи за кратко бях споделил.
Това ме бе променило. Нямаше го гнева, който бях изпитвал към Кетрикен и Сенч. Все още можех да го открия, но не и да го разпаля в себе си. За миг бях видял не само детето си, но и цялото положение от всички възможни ъгли. В техните намерения нямаше злоба, нито дори егоизъм. Те вярваха в етичността на плановете си. Аз не вярвах. Ала вече не можех напълно да отрека, че замисълът им е разумен. Това ме накара да се почувствам бездушен. Те щяха да ни отнемат детето. Можех да негодувам, ала не бях в състояние да насоча гнева си срещу тях.
Поклатих глава и се върнах в настоящето. Погледнах се в огледалото, като се питах кого ще види Кетрикен. Младежът, който бе следвал Искрен по петите и често беше играл ролята на неин придворен? Или щеше да впери очи в обезобразеното ми лице и да си помисли, че не ме познава, че старият Фиц е изчезнал? Е, тя вече знаеше откъде са ми тези белези. Моята кралица не биваше да се изненада. Щях да я оставя да прецени кой се крие зад това лице.
Овладях се и се обърнах с гръб към огледалото. Хвърлих поглед през рамо. Раната ми ми заприлича на хлътнала червена морска звезда. Кожата наоколо бе стегната и лъскава. Разкърших рамене и тя се опъна. Протегнах дясната си ръка и усетих едва доловимо придърпване. Е, нямаше смисъл да се безпокоя. Нахлузих си ризата.