Отидох да се преоблека и за своя изненада заварих шута готов да ме придружи. На леглото ми бяха оставени дрехи: бяла риза с широки ръкави от топла мека вълна, дебели тъмни вълнени панталони и тъмен кафтан. Той ми каза, че ги донесъл Сенч. Бяха съвсем обикновени.
— Подхождат ти — отбеляза шутът. Самият той носеше почти ежедневни дрехи и вълнен кафтан, но тъмносин и с везба по ръкавите и ръбовете, каквито бях виждал да носят планинците. Той подчертаваше бледността му много повече от белия, както и жълтеникавия оттенък, който започваха да придобиват очите и кожата му. Обикновено косата му сякаш свободно се носеше около лицето му, но днес я беше завързал на опашка.
— Не знаех, че Кетрикен те е повикала — казах аз, на което той мрачно отвърна:
— Още една причина да отида. Сутринта дойде да те види Сенч и се обезпокои от изчезването ти. Мисля, че се уплаши да не си избягал с вълка. Но остави съобщение за теб. Освен онези, които са идвали тук, никой друг в Джаампе не знае истинското ти име. За огромна своя изненада ще установиш, че певицата е била дискретна. Даже знахарката не знае кого е излекувала. Запомни, ти си овчарят Том дотогава, докато кралица Кетрикен не реши, че може открито да разговаря с теб. Разбра ли?
Въздъхнах. Отлично разбирах.
— Не знаех, че в Джаампе има интриги — отвърнах аз.
Той се подсмихна.
— Ти си идвал тук само веднъж, и то за кратко. Повярвай ми, интригите в Джаампе са не по-малко заплетени от бъкипските. Като чужденци, ние трябва доколкото можем да избягваме да се замесваме в тях.
— Освен в онези, които носим със себе си — казах аз. Шутът горчиво се усмихна и кимна.
Денят беше ясен и свеж. Между клоните на вечнозелените дървета се виждаше безкрайната синева на небето. Духаше лек ветрец, който носеше сухи снежни кристали по върховете на преспите. Снегът скърцаше под краката ни и студът грубо целуваше току-що избръснатите ми бузи. Чуваха се викове на играещи деца. Нощни очи наостри уши, но продължи да ни следва. Гласчетата в далечината ми напомниха за писъци на морски птици и изведнъж остро усетих липсата на бъкските брегове.
— Снощи имаше пристъп — тихо рече шутът.
— Зная — лаконично отвърнах аз.
— Кетъл много се уплаши. Най-подробно разпита Сенч за билките, които той ти приготви. И след като не те свестиха, както смяташе Сенч, Кетъл се отдръпна в ъгъла си. Седя там почти цяла вечер, плетеше и го поглеждаше неодобрително. Изпитах облекчение, когато най-сетне си тръгнаха.
Зачудих се дали Славея е останала, ала не попитах. Дори не исках да зная защо това е толкова важно за мен.
— Каква е Кетъл — неочаквано ме попита шутът.
— Каква е Кетъл ли — сепнах се аз.
— Да, точно това попитах.
— Кетъл е… — Изведнъж ми се стори странно, че не зная почти нищо за човек, с когото толкова време сме пътували заедно. — Мисля, че е израснала в Бък. И после е странствала, за да изучава свитъци и пророчества. И се е върнала, за да потърси Белия пророк. — Свих рамене. Сам разбирах колко оскъдни са сведенията ми.
— Кажи ми, намираш ли я… особена?
— Какво?
— Не ти ли се струва, че в нея има нещо, нещо, което… — Той сърдито поклати глава. За пръв път виждах шутът да търси нужните думи. — Понякога усещам, че по някакъв начин е свързана с нас. Друг път ми се струва просто любопитна старица, която просто не е подбрала добре спътниците си.
— Имаш предвид мен — засмях се аз.
— Не. Имам предвид оная досадна певица.
— Защо двамата със Славея не можете да се понасяте — уморено попитах аз.
— Не че не мога да я понасям, скъпи ми Фицчо. Просто не ме интересува. За нещастие Славея не може да си представи човек, който може да я гледа, без да изпитва желание да легне с нея. Тя приема безразличието ми за обида и се стреми да открие някакъв недъг или вина в мен. Докато аз се обиждам от собственическото й отношение към теб. Тя не те обича наистина, Фиц, разбираш ли, просто иска да може да каже, че познава Фицрицарин.
Мълчах. Боях се, че е прав. Стигнахме до кралския дворец. Той изобщо не приличаше на бъкипския. Бях чувал да казват, че къщите в Джаампе дължали произхода си на куполовидните шатри, които все още използват някои номадски племена. По-малките сгради все още достатъчно приличаха на шатри, за да не ме изненадват толкова много, колкото дворецът. Живото дърво, което играеше ролята на централния му стълб, се издигаше високо над нас. През годините търпеливо бяха отглеждани други дървета, за да оформят подпорите на стените. След като бяха изградили това живо скеле, отгоре му изящно бяха опънали рогозки от плат, изтъкан от дървесна кора, които бяха основата на плавно заоблените стени. Измазани с глина и боядисани в ярки цветове, къщите винаги щяха да ми напомнят на лалета или гъби. Въпреки огромния си размер дворецът изглеждаше органичен, сякаш беше израснал от богатата почва на древната гора, която го подслоняваше.