Големината му го правеше дворец. Нямаше други външни признаци — нито знамена, нито кралски стражници на вратите. Никой не се опита да ни попречи да влезем. Шутът отвори резбованите врати на един страничен вход и се озовахме вътре. Последвах го през лабиринт от стаи. Други помещения се издигаха на платформи над нас и до тях се стигаше по външни стълби или по дървени стълбища. Стените бяха съвсем тънки, като някои временни стаи просто бяха оградени с килими от плат от дървесна кора. В двореца бе съвсем малко по-топло, отколкото в гората навън. През зимата отделните помещения се отопляваха с мангали.
Стигнахме до стая, чиито външни стени бяха украсени с изящни рисунки на водни птици. Това помещение изглеждаше по-постоянно, с плъзгаща се дървена врата, също покрита с дърворезби на птици. Отвътре чух звуците на арфата на Славея и шепот на тихи гласове. Шутът почука на вратата, изчака малко и я отвори. Видях Кетрикен, приятелката на шута Джофрон и още няколко души, които не познавах. Славея седеше на една ниска пейка и тихо свиреше, докато кралицата и другите бродираха юрган, опънат на гергеф, който изпълваше почти цялата стая. Върху юргана пресъздаваха градина с пъстри цветя. Сенч седеше недалеч от певицата. Носеше бяла риза, тъмен панталон и дълъг вълнен елек, извезан с весели мотиви. Косата му се спускаше на гърба в сива воинска опашка. На челото му лъщеше сребърният елен на Искрен. Изглеждаше няколко десетки години по-млад, отколкото в Бъкип.
Кетрикен вдигна глава и спокойно ни поздрави. Представи ме на другите като Том и учтиво попита как се възстановявам. Отговорих й, че съм добре, и тя ме покани да седна. Шутът заобиколи юргана, похвали Джофрон за ръкоделието й и когато младата жена го покани, се настани до нея. Той взе игла, вдяна в нея конец и започна да бродира измислени от него пеперуди в единия ъгъл на юргана. Двамата с Джофрон тихо заговориха за градините, които познавали. Изглежда, се чувстваха като у дома си. Не знаех какво да правя. Освен мен всички си имаха някаква работа. Чаках Кетрикен да ме заговори, ала тя продължаваше да бродира. Славея срещна очите ми и малко сковано ми се усмихна. Сенч избягваше да ме гледа, сякаш бяхме непознати.
Разговорите бяха тихи и непостоянни, главно молби към някого да подаде чиле конци или размяна на реплики за работата на другия. Славея свиреше познатите стари бъкски балади, ала без да ги пее. Никой не ми обръщаше внимание. Продължавах да чакам.
Скоро започнах да се питам дали това не е някаква форма на наказание. Опитах се да запазя спокойствие, но ставах все по-напрегнат. Трябваше да си напомням да не стискам зъби и да отпускам раменете си. Трябваше ми известно време, за да забележа подобно безпокойство и у Кетрикен. Когато кралицата бе пристигнала в Бъкип, често й бях правил компания. Бях я виждал апатична с ръкоделието си или жизнерадостна в градината си, ала сега тя яростно бродираше, като че ли от довършването на този юрган зависеше съдбата на Шестте херцогства. Беше по-слаба, отколкото си я спомнях, скулите й изпъкваха. Една година след като я бе отрязала в знак на траур, косата й все още беше твърде къса, за да може да я сплита. Светлите й кичури постоянно падаха върху челото й. Около очите и устата й имаше бръчки и тя често хапеше устни, нещо, което никога не я бях виждал да прави преди.
Утрото се влачеше безкрайно, но накрая един от младежите се изправи, протегна се и заяви, че очите му прекалено се били уморили, за да продължи да работи. Попита съседката си дали иска да отиде на лов заедно с него и тя с радост се съгласи. Сякаш по даден знак, другите също наскачаха и се сбогуваха с Кетрикен. Бях поразен от фамилиарните им отношения, докато не си спомних, че тук не я смятат за кралица, а за бъдеща Жертва на Планините. Сред своя народ тя никога нямаше да играе ролята на владетелка, а само на наставничка и координаторка. Баща й крал Ейод беше известен като Жертвата и се очакваше винаги всеотдайно да е на разположение на народа си, за да му помага по всякакъв начин. Разсеяно се зачудих дали за Искрен няма да е по-подходящо да дойде тук като съпруг на Кетрикен.
— Фицрицарин.
Вдигнах глава. В стаята бяхме останали само аз, тя, Славея, Сенч и шутът. За малко да погледна към Сенч за напътствие. Ала преди очите му ме бяха избягвали. Усещах, че съм сам. Гласът на Кетрикен показваше, че срещата ни ще е официална. Изправих се и успях доста сковано да се поклоня.