Осмелих се да отговоря.
— Тя е бебе, ваше величество. Как може да…
— Тя е символ. В момента това е единственото, което народът ще иска от нея — да я има. По-късно ще стане тяхна истинска кралица.
Почувствах се така, като че ли ми беше изкарала въздуха. Кетрикен продължи:
— Ще пратя Сенч да я доведе тук, където ще е в безопасност и ще получи нужното образование. — Тя въздъхна. — Ще ми се майка й да е с нея. За съжаление трябва да представим детето за мое. Как мразя такива измами! Но Сенч ме убеди, че се налага. Надявам се, че ще успее да убеди и майката на дъщеря ти. — После прибави, по-скоро на себе си, отколкото на мен: — Ще трябва да кажем, че сме обявили детето ми за мъртвородено, за да накараме Славен да повярва, че няма наследник, който да заплашва претенциите му за престола. Клетият ми син. Народът му няма да знае дори, че се е родил. И с това, предполагам, той става тяхна Жертва.
Внимателно наблюдавах Кетрикен и виждах, че в нея не е останало почти нищо от жената, която бях познавал в Бъкип. Думите й ми бяха противни, те ме разяряваха. И все пак гласът ми не беше груб, когато я попитах:
— Защо е нужно това, ваше величество? Крал Искрен е жив. Аз ще го открия и ще направя всичко възможно, за да ви го върна. Двамата ще управлявате в Бъкип и вашите деца ще ви наследят.
— Нима? — Тя сякаш понечи да поклати глава. — Възможно е, Фицрицарин. Но твърде дълго вярвах, че нещата ще се развият така, както би трябвало. Няма да стана жертва на тези очаквания. Някои неща трябва да са сигурни, преди да можем да поемем нови рискове. Трябва да се осигури наследник на Пророческия род. — Кетрикен спокойно срещна погледа ми. — Написах съобщението и дадох копие на Сенч. Второто ще се съхранява тук. Твоята дъщеря е наследница на престола, Фицрицарин.
Дълго бях хранил надежда. Много месеци се бях утешавал с мисълта, че когато всичко свърши, някак си ще се върна при Моли и отново ще спечеля любовта й, че ще призная дъщеря си за своя. Други мъже можеха да мечтаят за почести, богатства и доблестни дела, възпявани от менестрелите. Аз исках привечер да се прибирам в една малка къщурка, да сядам край огъня със схванат от работа гръб и загрубели от труд ръце и да държа в скута си едно момиченце, докато жената, която обичам, ми разказва как е прекарала деня. От всички мечти, от които някога се бе налагало да се откажа само заради кръвта, която течеше във вените ми, тази ми беше най-скъпата. Трябваше ли да го направя? Трябваше ли завинаги да стана за Моли мъжа, който я бе излъгал, който я беше изоставил с детето и не се бе завърнал и заради когото й бяха отнели това дете?
Не бях искал да го изрека гласно. И не усетих, че съм го направил, докато кралицата не ми отговори.
— Ето какво е да си Жертва, Фицрицарин. Човек не може да запази за себе си нищо. Нищо.
— Тогава няма да я призная. — Думите опариха езика ми. — Няма да я призная за свое дете.
— Не се и налага, защото аз ще я призная за своя. Тя несъмнено ще има външността на Пророците. Вашата кръв е силна. За целите ни е достатъчно да зная, че детето е твое. Ти вече си го признал на певицата Славея. Казал си й, че имаш дете от Моли, свещарка от Бъкип. Законът във всичките Шест херцогства признава свидетелството на менестрел. Тя вече се подписа под документа, като се закле, че детето е истински Пророк. Фицрицарин — продължи Кетрикен и гласът й стана почти мил, макар че думите й кънтяха в ушите ми. — Никой не може да избяга от съдбата си. Нито ти, нито твоята дъщеря. Помисли и ще разбереш, че тъкмо затова се е появила на бял свят. Когато всички обстоятелства се обединиха, за да прекъснат рода на Пророците, по някакъв начин беше създаден още един. От теб. Приеми го и го изтърпи.
Това не бяха верните думи. Тя може и да бе възпитана така, ала мен ме бяха учили: „Битката не е свършила, докато не я спечелиш“. Вдигнах очи и се огледах. Не зная какво са видели на лицето ми, ала се сковаха.
— Мога да намеря Искрен. И ще го намеря.
Те мълчаха.
— Вие искате своя крал — обърнах се към Кетрикен. Изчаках, докато не кимна. — А аз си искам детето.
— Какво означава това — студено попита кралицата.