Затова Кетрикен не се обърнала към кралската хазна, нито към благородници, готови да направят услуга, а към стари приятели и братовчеди. Тя помолила и баща си, но той твърдо и тъжно й отвърнал, че търсенето на краля на Шестте херцогства било нейна грижа, а не на Планинското кралство. Колкото и да скърбял заедно с дъщеря си за изчезването на нейния любим, той не можел да отклони провизии от защитата на страната си. Връзката помежду им бе такава, че тя приемаше отказа му с разбиране. Обземаше ме срам, когато си помислех, че законната кралица на Шестте херцогства трябва да разчита на милостта на роднините и приятелите си. Ала това стана едва след като престанах да негодувам срещу нея.
Тя беше подготвила експедицията за свое удобство, не за мое. Не одобрих почти нищо. През няколкото дни преди да заминем тя благоволи да се посъветва с мен за някои нейни аспекти, но пренебрегна мнението ми по също толкова въпроси, по колкото и го послуша. Разговаряхме любезно, без гняв или приятелство. В много отношения не бяхме съгласни един с друг и тогава тя постъпваше така, както смяташе за най-разумно. Макар да не го беше казала, тя намекваше, че в миналото преценката ми е била погрешна и недалновидна.
Аз не исках да взимаме товарни животни, които можеха да умрат от глад или студ. Колкото и да бях загрубял, Осезанието ме правеше уязвим за тяхната болка. Кетрикен обаче си беше осигурила дванадесет джепи, които според нея били свикнали със снега и студа и нямали нужда от много храна. Тези животни произхождаха от по-далечните части на Планинското кралство. Те ми напомняха за дълговрати кози с лапи вместо копита. Не вярвах, че могат да носят достатъчно товар, за да си струват усилията да се грижим за тях. Кетрикен спокойно ми отговори, че скоро съм щял да свикна с джепите.
„Всичко зависи от това какви са на вкус“ — философски заключи Нощни очи. Бях склонен да се съглася с него.
Изборът й на спътници в експедицията ме ядоса още повече. Не виждах смисъл да рискува себе си, но по този въпрос нямаше смисъл да споря. Негодувах и срещу идването на Славея, защото научих каква сделка е сключила, за да я вземат. Тя все още искаше да намери песен, която да й създаде име. И си бе осигурила място в нашата група с намека, че ще постави подписа си под документа, че детето на Моли е и мое, единствено ако й позволят да дойде с нас. Тя знаеше, че смятам поведението й за предателство, и благоразумно избягваше компанията ми. С нас щяха да тръгнат и трима братовчеди на Кетрикен, едри, мускулести мъже, опитни в пътуването из Планините. Групата ни нямаше да е голяма. Кралицата ме увери, че ако шестима не били достатъчни, за да открият Искрен, нямало да стигнат и шестстотин. Съгласих се с нея, че е по-лесно да се осигурят провизии за по-малко хора и че те често пътуват по-бързо от многолюдните кервани.
Сенч нямаше да дойде с нас. Той се връщаше в Бъкип, за да отнесе на Търпение вестта, че Кетрикен отива да търси Искрен, и да посее семената на слуха, че има наследник на трона на Шестте херцогства. Освен това щеше да се срещне с Бърич и Моли. Беше предложил да съобщи на Моли, Търпение и Бърич, че съм жив. Предложи ми го неловко, тъй като отлично знаеше, че участието му в отнемането на дъщеря ми ми е омразно. Ала аз преглътнах гнева си и му отговорих любезно, за което бях възнаграден с тържественото му обещание, че няма да им каже нищо за мен. Тогава това ми се струваше най-разумно. Мислех, че аз мога най-добре да обясня поведението си на Моли. А и тя вече веднъж ме беше оплакала. Ако загинех в тази експедиция, поне нямаше втори път да скърби.
Сенч дойде да се сбогува с мен в навечерието на заминаването си за Бък. Отначало и двамата се опитахме да се престорим, че всичко помежду ни е наред. Разговаряхме за дребни неща, които някога бяха имали значение за нас. Искрено се натъжих, когато ми разказа за смъртта на Слинк. Помъчих се да го уговоря да вземе със себе си Дорест и Сажда, за да ги върне на Бърич. Дорест имаше нужда от повече грижи, отколкото получаваше, а и можеше да му послужи не само за езда. Сенч можеше да продаде или размени за нещо разплодните му услуги, а жребчето на Сажда щеше да струва много пари. Ала Сенч поклати глава и отвърна, че трябвало да пътува бързо и да не привлича внимание. Ако не друго, сам човек с три коня щял да е мишена за разбойници. Бях виждал злобното му скопено конче. Въпреки нрава си обаче, то беше жилаво, подвижно и много бързо в гонитба в пресечена местност, както усмихнато ме увери Сенч. Знаех, че неведнъж е изпитал тази способност на животното. „Шутът има право — горчиво си помислих. — Войната и интригите му се отразяват добре.“ Погледнах високите му ботуши и дългия му плащ, могъщия елен, който толкова открито носеше на челото си между зелените си очи. Опитах се да го сравня със стареца, който ме бе научил да убивам хора. Годините му си бяха същите, само че ги носеше по друг начин. Зачудих се какви билки използва, за да поддържа енергията си.