Ала колкото и да беше различен, пак си бе Сенч. Искаше ми се да се пресегна към него и да се уверя, че помежду ни продължава да има някаква връзка, но не можех. Не разбирах. Как можеше неговото мнение все още да означава толкова много за мен, след като знаех, че иска да ми отнеме детето и щастието заради престола на Пророците? Нямах достатъчно воля, за да го мразя. Потърсих тази ненавист и открих само детинско цупене, което ми пречеше да стисна десницата му на прощаване и да му пожелая всичко хубаво. Той не обръщаше внимание на грубостта ми, което ме караше да се чувствам още по-дребнав.
След като Сенч си тръгна, шутът ми даде нещата, които бе оставил за мен: много удобен нож, кесийка с монети и набор отрови и целебни билки, включително щедър запас самодивско биле. Както и пакетче семена от карис, увито и грижливо надписано, за да се използва само с най-голяма предпазливост.
Имаше и обикновен, но здрав меч в изтъркана кожена ножница. Внезапно ме обзе гняв, който не можех да обясня.
— Това е напълно в негов стил — възкликнах ядосано. — Отрови и ножове. Ето какво мисли за мен. Ето как продължава да ме вижда. Смъртта е единственият начин, по който си представя бъдещето ми.
— Съмнявам се, че очаква да ги използваш върху себе си — внимателно отбеляза шутът и побутна ножа настрани от марионетката, която дялаше. — Може би смята, че може да ги използваш за самозащита.
— Не разбираш ли — попитах го аз. — Това са подаръци за момчето, от което Сенч направи убиец. Той не вижда, че аз вече не съм такъв. Не може да ми прости, че искам да имам свой живот.
— Не повече, отколкото ти не можеш да му простиш, че вече не е твоят благосклонен и снизходителен наставник — сухо отвърна шутът и почна да завързва конците за крайниците на марионетката. — Малко е страшничко, нали, да видиш, че се държи като воин, да знаеш, че с радост се излага на опасност заради нещо, в което вярва, да гледаш как флиртува с жени и изобщо, че се държи така, като че ли има свой живот?
Все едно лисна студена вода в лицето ми. Почти трябваше да призная завистта си, че Сенч дръзко е използвал онова, което е убягнало на мен.
— Изобщо не е така — озъбих се.
Марионетката му укоризнено вдигна показалец към мен и той ми се ухили над главата й. Куклата странно приличаше на Плъхчо.
— Виждам, че той не носи на челото си елена на Искрен — без да се обръща конкретно към никого, рече той. — Не, символът, който е избрал, повече прилича на… хм, чакай да видя, на онзи, който принц Искрен избра за незаконородения си племенник. Не забелязваш ли приликата?
Известно време мълчах. Сетне неохотно попитах:
— И какво от това?
Шутът спусна марионетката си на пода и костеливото същество зловещо сви рамене.
— Нито смъртта на крал Умен, нито предполагаемата смърт на Искрен не измъкна тая невестулка от скривалището й. Едва когато повярва, че си убит, гневът му се разгоря достатъчно, за да престане да се крие и да заяви, че ще се погрижи на трона да седне истински Пророк. — Марионетката отново насочи показалец към мен.
— Искаш да кажеш, че го прави заради мен, така ли? След като последното нещо, което искам, е тронът да ми отнеме детето?
Куклата скръсти ръце и замислено поклати глава.
— Струва ми се, че Сенч винаги е постъпвал така, както е смятал, че е най-добре за теб. Независимо дали ти си бил съгласен. Навярно същото е и отношението му към твоята дъщеря. В края на краищата тя е негова правнучка и последен представител на неговия род. Освен Славен и теб, разбира се. — Марионетката направи няколко танцуващи стъпки. — Как иначе очакваш толкова стар човек да се погрижи за толкова малко дете? Той няма да живее вечно. Може би си мисли, че тя ще е в по-голяма безопасност на трона.
Извърнах се от шута и се престорих, че събирам дрехи за пране. Щеше да ми трябва много време, за да обмисля думите му.
Одобрих избраните от Кетрикен шатри и дрехи за нейната експедиция и имах честността да съм й благодарен, задето се е погрижила да осигури облекло и подслон и за мен. Нямаше да мога да я обвинявам дори напълно да ме беше изключила от свитата си. Ала един ден Джофрон дойде при мен с чувал дрехи и завивки и ми взе мярка за торбестите ботуши, които носеха планинците. Тя се оказа весела компания, защото двамата с шута през цялото време си разменяха игриви закачки. Той по-добре от мен владееше чуйрдейски и половината му остроумия ми убягваха. Чудех се точно какво става между двамата. Отначало бях взел Джофрон за нещо като негова ученичка. Сега се питах дали не е имитирала този интерес просто за да си намери повод да е близо до него. Преди да си тръгне тя премери и краката на шута и го разпита какви цветове и украси иска за ботушите си.