— Тръгвам с него — тихо отвърна той.
Кетрикен го погледна и нещо на лицето й почти омекна.
— Ще бъде студено, шуте. Не съм забравила колко много страдаше от студа на идване. Там, където отиваме сега, студът ще продължи много след като в Джаампе е настанала пролет.
— Тръгвам с него — повтори шутът.
Кетрикен поклати глава, после сви рамене, отиде в началото на кервана и щракна с пръсти. Първата джепа размърда косматите си уши и я последва. Другите поеха след нея. Покорството им ме впечатли. Пресегнах се към тях и открих толкова силен стаден инстинкт, че те почти не се смятаха за отделни същества. Докато първото животно следваше Кетрикен, с другите нямаше да има проблеми.
Кралицата ни поведе по тясна пътека, която лъкатушеше зад отдалечените една от друга колиби на зимните обитатели на Джаампе. Съвсем скоро оставихме и последните зад гърба си и навлязохме в стара гора. Двамата с шута вървяхме след последното животно. Наблюдавах джепата пред нас и забелязах, че пръстите на широките й плоски стъпала се разперват върху снега като лапите на вълка. Джепите се движеха малко по-бързо от спокоен ход.
Не се бяхме отдалечили много, когато чух вик. Потръпнах и побързах да погледна през рамо. Славея тичаше след нас и раницата подскачаше на раменете й.
— Тръгнахте без мен — обвиняващо рече тя, когато ни настигна.
Шутът се ухили. Свих рамене и казах:
— Тръгнах тогава, когато ми заповяда моята кралица.
Певицата ни изгледа гневно, бързо ни подмина и нагази в дълбокия сняг отстрани на пътеката, за да отиде при Кетрикен. Гласовете им ясно се носеха в студения въздух.
— Предупредих те, че тръгвам веднага — напрегнато каза кралицата. — И го направих.
За мое учудване Славея имаше благоразумието да премълчи. Известно време тя продължи да се мъчи да следва Кетрикен през снега, после постепенно изостана и пусна пред себе си първите джепи, а накрая и нас с шута. Знаех, че ще й е трудно да издържи на този ход. Съчувствах й. После си помислих за дъщеря си и дори не се обърнах, за да видя дали ни следва.
Така започна един дълъг еднообразен ден. Пътеката се изкачваше нагоре, никога стръмно, но постоянното напрежение изтощаваше. Без да забавя ход, Кетрикен уверено продължаваше напред. Не разговаряхме много. Аз дишах тежко и се опитвах да не обръщам внимание на постепенно усилващата се болка в гърба ми. Раната вече бе зараснала, но мускулите ми все още не бяха укрепнали.
Над нас се извисяваха великански дървета. Повечето бяха вечнозелени. Някои видове виждах за пръв път. Те превръщаха сивотата на краткия зимен ден във вечен здрач. Нямаше много храсти, само безкрайни редици дебели стволове и тук-там ниско надвиснали клони. От време на време минавахме през по-ниски широколистни горички, израснали в пространствата, освободени от смъртта на някое гигантско дърво. Пътеката беше добре отъпкана — очевидно често се използваше от животни и хора на ски. Тя бе тясна и ако човек не внимаваше, лесно можеше да стъпи отстрани и да потъне в изненадващо дълбоките преспи. Опитвах се да внимавам.
Денят бе мек от гледна точка на планинския климат и скоро установих, че осигурените ми от Кетрикен дрехи са много топли. Разхлабих връзките на плаща си и яката на ризата си, за да се поразхладя. Шутът свали подплатената с кожа качулка на наметалото си и видях, че отдолу носи пъстра вълнена шапка. Докато вървеше, помпонът му подскачаше. Дори бързият ход да го уморяваше, той мълчеше. Може би също като мен не му стигаше дъх да се оплаква.
Нощни очи ни настигна малко след пладне.
— Добро кученце — му казах високо.
„Това бледнее в сравнение с обидите, които сипе по твой адрес Кетъл — самодоволно отвърна той. — Не ми се мисли какво ще се случи, когато старата кучка настигне глутницата. Тя има тояга.“
„Да не би Кетъл да е тръгнала след нас?“
„И ви следи доста добре за безнос човек.“ Вълкът претича покрай нас, като се движеше с изненадваща лекота през преспите отстрани на пътеката. Усетих, че му доставя удоволствие безпокойството, което предизвика у джепите миризмата му. Нощни очи изпревари Кетрикен и уверено се затича напред, като че ли знаеше къде отиваме. Скоро го изгубих от поглед, но не се разтревожих. Знаех, че често ще се връща, за да ни наглежда.
— Кетъл ни следва — казах на шута.
Той ме погледна въпросително.
— Нощни очи казва, че била много ядосана.
Раменете му се повдигнаха и спуснаха в тежка въздишка.
— Е, тя има право на избор — измърмори шутът. После се обърна към мен. — Все още малко се стряскам, когато с вълка правите така.
— Това смущава ли те? Че съм осезател?
— Смущаваш ли се, когато срещаш погледа ми — отвърна на удара той.