В продължение на четири дни Кетрикен поддържаше същия ход. Не каза дали наистина очаква да ни преследват. Не я попитах. Нямах възможност за разговор насаме с никого. Кралицата водеше, следвана от джепите, нас с шута, Славея и Кетъл, често изостанала на по-голямо разстояние. Двете жени изпълниха обещанията си. Кетрикен не забави ход заради старицата и Кетъл нито веднъж не се оплака от това. Вечер пристигаше в лагера доста по-късно от нас, обикновено придружена от Нощни очи. Често идваше тъкмо навреме, за да вечеряме заедно. Ала на другата сутрин ставаше едновременно с Кетрикен.
На четвъртата вечер, когато всички бяхме в шатрата и се готвехме за сън, Кетрикен ненадейно се обърна към мен.
— Фицрицарин, искам мнението ти по един въпрос.
— Заинтригуван от толкова официално отправената й молба, се надигнах.
— На вашите услуги, милейди.
Шутът изпръхтя. Предполагам, че и двамата сме изглеждали малко странно, както седяхме, увити в одеяла и кожи, и се обръщахме официално един към друг. Но аз запазих сериозното си изражение.
Кетрикен хвърли няколко съчки в мангала. После извади емайлиран цилиндър, свали капачката му и измъкна от него парче пергамент. Когато го разви, познах картата, вдъхновила Искрен да се отправи на своя поход. Стори ми се странно да разглеждам избелялата карта в тази обстановка. Тя принадлежеше на много по-спокоен период от моя живот, когато приемах топлата и вкусна храна за даденост, когато дрехите ми бяха шити специално за мен и знаех къде ще спя всяка нощ. Не ми изглеждаше справедливо, че целият ми свят се е променил толкова много, а картата е останала същата — парче древен пергамент с изтъркани следи от линии. Кралицата го постави в скута си и посочи с показалец.
— В момента се намираме някъде тук — каза тя. После си пое дъх, сякаш се готвеше за нещо, и посочи друго място, също необозначено на картата. — А тук попаднахме на останките от сражението. Където открих плаща на Искрен и… костите. — Гласът й потрепери. Кетрикен рязко вдигна поглед и очите й срещнаха моите така, както не се бе случвало от Бъкип насам. — Знаеш ли, Фиц, трудно ми е. Събрах онези кости и ги смятах за негови. Много месеци го мислех за мъртъв. А сега се опитвам да вярвам, че е жив, като се основавам единствено на твоите думи за някаква магия, която нито владея, нито разбирам. Опитвам се да вярвам, че все още има надежда. Но… аз държах онези кости. И ръцете ми не могат да забравят тежестта и студа им, нито носът ми — тяхната миризма.
— Той е жив, милейди — тихо я уверих аз.
Тя отново въздъхна.
— Ето какво искам да те попитам. Да се насочим ли направо натам, накъдето водят обозначените на тази карта пътища? Искрен каза, че ще тръгне по тях. Или първо да ви заведа на мястото на битката?
Замислих се.
— Сигурен съм, че сте взели оттам всичко, което е трябвало, ваше величество. Откакто сте били на онова място е минало време, част от лятото и повече от половината зима. Не. Не се сещам за нищо, което да можем да открием там и което вашите следотърсачи да са пропуснали, докато земята е била гола. Искрен е жив, милейди, и не е там. Затова е по-добре да продължим накъдето е казал, че ще се насочи.
Кетрикен бавно кимна, но дори думите ми да я бяха окуражили, не го прояви външно. После пак посочи на картата.
— Този път тук ни е известен. Някога е бил търговски и макар че сега никой не си спомня накъде е водил, все още се използва. По-далечните села и самотните ловци стигат по различни пътеки до него и продължават за Джаампе. Ние също можехме да го използваме, но не исках, защото е прекалено оживен. Дойдохме дотук по най-прекия, макар и не най-широкия път. Утре обаче ще го пресечем. И ще го последваме нагоре в Планините. — Показалецът й го проследи на картата. — Никога не съм била в тази част на страната — откровено призна Кетрикен. — Там ходят само ловци и понякога смелчаги, които искат да проверят дали старите приказки са верни. Обикновено се връщат с нови легенди, още по-невероятни от онези, които са ги подтикнали да се отправят на път.
Следях бавно плъзгащия се по картата пръст. Избелялата линия на древния път се разклоняваше в три различни посоки. Пътят започваше и свършваше без очевидно начало и край. Онова, което някога бе било обозначено там, сега беше избледняло в мастилени призраци. Никой от нас не знаеше коя посока е избрал Искрен. Въпреки че на картата тези точки не изглеждаха много отдалечени една от друга, планинският терен можеше да означава, че са на дни или седмици път една от друга. А и едва ли можеше да се вярва на мащаба на толкова древна карта.