— Къде ще отидем първо — попитах аз.
Кетрикен се поколеба, после посочи края на един от пътищата.
— Тук. Мисля, че е най-близо.
— Разумно решение.
Тя отново срещна погледа ми.
— Не можеш ли просто да използваш Умението, Фиц, и да го попиташ къде е? Или да го помолиш да дойде при нас? Или поне да го попиташ защо не се е върнал при мен?
При всяко мое поклащане на глава очите й ставаха все по-безумни.
— Защо — с разтреперан глас попита Кетрикен. — Тази велика и тайна магия на Пророците не е ли способна да го призове в такава нужда?
Не откъсвах поглед от лицето й, ала ми се искаше да не ни слушат толкова много хора. Въпреки всичко, което знаеше за мен кралицата, все още се чувствах неловко, когато говорех за Умението пред когото и да било друг, освен Искрен. Внимателно подбрах думите си.
— Ако се свържа с него, може да го изложа на огромна опасност, милейди. Или нас.
— Как — попита тя.
За миг погледнах към шута, Кетъл и Славея. Не знаех как да си обясня неувереността, с която говорех за магия, толкова много поколения наред пазена в тайна. Но това беше моята кралица и тя ми бе задала въпрос. Сведох поглед.
— Създадената от Гален котерия никога не е била предана на краля. Нито на крал Умен, нито на крал Искрен. Те винаги са били оръдие на предател, който ги използваше, за да хвърля съмнение върху способностите на краля и да му пречи да отбранява кралството.
Кетъл рязко си пое дъх, а сините очи на Кетрикен станаха стоманеносиви от студ. Продължих.
— Дори сега, ако открито установя връзка с Искрен, те може да ни подслушат. И да го намерят. Него или нас. Придобили са голяма сила на Умението и са измислили начини да го използват, за каквито аз дори не подозирам. Те шпионират други умели. С помощта на Умението са способни да предизвикват болка и да създават илюзии. Страх ме е да се свържа с моя крал, ваше величество. Той също е предпазлив, както показва фактът, че повече не ми се обажда.
Докато ме слушаше, Кетрикен бе пребледняла като сняг.
— Никога ли не са му били верни, Фиц — тихо попита тя. — Кажи ми честно. Изобщо ли не са му помагали за отбраната на Шестте херцогства?
Претеглих думите си така, като че ли докладвах на самия Искрен.
— Нямам доказателства, милейди. Но предполагам, че понякога не са излъчвали съобщенията за алените кораби или съзнателно са ги бавили. Мисля, че заповедите на Искрен до членовете на котерията в стражевите кули не са били предавани на крепостите, които е трябвало да охраняват. Подчинявали са му се само дотолкова, че Искрен да не заподозре нищо нередно. Така неговите херцози са смятали усилията му за нелепи и стратегията му — за глупава. — Замълчах, когато видях разцъфтялото на лицето й негодувание.
— Колко жертви! — Дрезгаво възкликна Кетрикен. — Колко градове! Колко убити или още по-страшно, претопени! И всичко това заради злобата на един принц, заради амбициите на едно разглезено момче! Как е могъл да го стори, Фиц? Как е могъл да оставя хората да умират, само за да изкара брат си глупав и некадърен?
Нямаше какво да й отговоря.
— Може би не ги е възприемал като хора и градове — чух се тихо да казвам. — Може би за него те са били само пионки. Собственост на Искрен, която трябва да бъде унищожена, щом не може да я спечели за себе си.
Кралицата затвори очи.
— Това не може да му се прости — промълви тя. Тези думи сякаш й причиняваха болка. После с необичайно примирение прибави: — Ще трябва да го убиеш, Фицрицарин.
Странно, най-после да получа такава кралска заповед.
— Зная, милейди. И го знаех, когато опитах.
— Не — поправи ме Кетрикен. — Тогава си го направил заради себе си. Не ти ли е известно, че това ме разгневи? Този път аз ти казвам, че трябва да го убиеш за благото на Шестте херцогства. — Кралицата почти изненадано поклати глава. — Само така той може да стане Жертва на своя народ. Да бъде убит заради тях, преди да им причини повече нещастия.
Тя внезапно огледа всички и каза, като че ли бяхме непослушни деца, сгушени под одеялата си:
— Заспивайте. Утре пак трябва да станем рано. Спете, докато можете.
Славея излезе навън, за да застане на пост. Другите заспаха, но въпреки умората си аз лежах и се взирах в мрака. Наоколо се чуваше само спокойното дишане на спътниците ми. Нощният вятър едва шумолеше в клоните на дърветата. Ако се пресегнех, можех да усетя обикалящия около шатрата Нощни очи, дебнещ непредпазливите мишки. Покоят и неподвижността на зимната гора ни обгръщаше.
Никой не чуваше копнежа на Умението, който с всеки ден от нашето пътуване ставаше все по-силен. Не бях разкрил другия си страх на кралицата: че ако се пресегна към Искрен с Умението си, никога няма да се завърна, а ще се потопя в онази река на Умението, която бях зърнал, и тя завинаги ще ме отнесе. Дори само мисълта за това изкушение едва не ме караше да се предам. Отчаяно спуснах стените си и се оградих от Умението така, както ме бяха учили. Ала тази вечер те не само трябваше да ме защитават от Славен и неговата котерия, но и да не ме пускат навън.
(обратно)