24 Пътят на Умението
Какъв е истинският източник на магията? Дали човек я носи в кръвта си, както някои кучета са родени да следват миризма, докато други са най-добри в пазенето на овце? Или е нещо, което може да се усвои с упорито учене? А може би магиите са присъщи на камъните, водата и пръстта и детето приема вълшебните способности с водата, която пие, или въздуха, който диша? Задавам тези въпроси, без да имам представа къде да открия отговорите. Дали някога сме знаели източника, достатъчно ли е само силно желание, за да стане магьосникът велик? Възможно ли е магията да се отглежда у хората така, както се отглеждат силни или бързи коне? Или да се избере бебе и да започне да се обучава още преди да е проговорило? Или човек да построи дома си там, където земята е най-богата на магия? Тези въпроси толкова ме плашат, че почти нямам желание да търся отговорите, но ако не го направя, може да го направи някой друг.
Малко след пладне стигнахме до отбелязания на картата широк път. Нашата тясна пътека се вля в него като поток в река. Няколко дни вървяхме по него. Понякога ни водеше покрай селца, сгушени в гънките на Планините, ала Кетрикен никога не се отбиваше в тях. От време на време срещахме други пътници и тя учтиво ги поздравяваше, но решително отхвърляше всякакви опити за разговор. Дори да познаваха в нея дъщерята на Ейод, никой не го показа. Ала настъпи ден, когато до вечерта не зърнахме нито хора, нито селища. Пътят се стесни и следите по него бяха стари, засипани с нов сняг. Когато на другата сутрин станахме и продължихме, пътят скоро се превърна в неясна просека между дърветата. Кетрикен на няколко пъти спира и след като разузнаваше наоколо, ни караше да завием в нова посока.
Когато вечерта се установихме на лагер, тя отново извади картата. Усетих неувереността й и седнах до нея. Не й задавах въпроси, не й предложих съвет, само разглеждах избелелия пергамент. Накрая кралицата ме погледна.
— Мисля, че сме тук. — Показалецът й ми показа края на търговския път. — Някъде на север би трябвало да открием другия път. Надявах се, че ще ги свързва някаква древна пътека. Това ми се струваше логично: този стар път да води до друг, напълно забравен. Но сега… — Кетрикен въздъхна. — Утре ще продължим напосоки и дано късметът ни помогне.
Думите й не ни окуражиха.
Движехме се все на север през гора, която сякаш никога не бе докосвана от брадва. Клоните се преплитаха високо над нас, много поколения листа и иглички лежаха дълбоко под неравната снежна покривка. За моето Осезание тези дървета притежаваха призрачен живот, който ми се струваше почти животински, сякаш бяха придобили съзнание просто от възрастта си. Ала това бе съзнание на по-големия свят от светлина и влага, почва и въздух. Те не обръщаха никакво внимание на нашето преминаване и скоро аз се чувствах незначителен като мравка. Никога не си бях мислил, че мога да бъда презрян от дърво.
Сигурен съм, че не само аз се питах дали не сме се изгубили. Толкова стара гора като тази можеше да е погълнала пътя преди поколения. Корените можеха да разместят калдъръма му, листата и игличките — да го покрият. Онова, което търсехме, можеше вече да не съществува другаде, освен на картата.
Пръв на него се натъкна вълкът, който винаги тичаше пред нас.
„Това изобщо не ми харесва“ — заяви той.
— Пътят е натам — извиках на Кетрикен. Слабият ми човешки глас бе като бръмчене на муха в голяма зала. Почти се изненадах, когато кралицата ме чу и се обърна. Тя погледна накъде сочи ръката ми, после сви рамене и поведе джепите по̀ на запад. Измина известно време преди да видя права като стрела просека в гората пред нас. През клоните проникваха снопове слънчеви лъчи. Кетрикен тръгна натам.
„Какво му има на пътя?“
Нощни очи се изтръска, сякаш за да изсуши козината си от вода. „Прекалено е човешки. Като огън, на който да печеш месо.“
„Не разбирам.“
Той прилепи уши към главата си. „Като велика сила, подчинена на човешката воля. Огънят винаги се стреми да избяга от своя затвор. Същото се отнася за този път.“
Отговорът му ми се стори абсурден. После стигнахме. Широкият път сочеше право през дърветата и беше по-нисък от земята, като следа от провлачена по пясък пръчка. Дърветата растяха край него и се надвесваха отгоре му, ала нито едно от тях не бе насочило корените си натам, нито беше пуснало издънки по повърхността му. Снегът, който го покриваше, не бе нарушен дори от птичи следи. От началото на зимата по него не беше минавал никой. Доколкото можех да видя, не го бяха пресичали и животни.