Кралицата се огледа.
— Вече е почти тъмно, Кетъл. И не смятам, че има защо да се боим от преследване. Според мен…
Потръпнах, когато шутът ме хвана за ръката и ме отведе до края на пътя.
— Качи се горе — навъсено ми рече той. Послушах го и отново стъпих на горския мъх. Щом се озовах там, се прозях и ушите ми изпукаха. Почти незабавно се почувствах по-бодър.
Погледнах назад. Славея и Кетрикен събираха кожите на шатрата, за да ги преместят. Кетъл носеше коловете.
— Е, значи решихме да пренощуваме отстрани — глупаво отбелязах аз.
— Добре ли си? — Загрижено попита шутът.
— Разбира се. Гърбът ми не е по-зле от обикновено — отвърнах му. Мислех, че говори за раната ми.
— Стоиш и зяпаш, без да обръщаш внимание на никого. Кетъл казва, че така продължило почти целия следобед.
— Малко бях разсеян — признах аз. Смъкнах ръкавицата си и докоснах лицето си. — Едва ли пак имам треска. Но беше като… пъстри трескави мисли.
— Според Кетъл е от пътя. Ти си й казал, че бил „създаден с Умението“.
— Така ли ти каза? Не. Стори ми се, че така каза тя, когато стъпи на пътя. Че бил създаден с Умението.
— Какво означава това?
— Че е прокаран с помощта на Умението — отвърнах и прибавих: — Предполагам. Никога не съм чувал Умението да се използва за създаване на нещо. Учудено погледнах пътя. Той плавно минаваше през гората, чиста бяла лента, изчезваща сред дърветата. Привличаше окото и почти виждах какво лежи зад следващата гънка на склона.
— Фиц!
Ядосано се обърнах към него.
— Какво?
Шутът трепереше.
— Откакто те оставих, ти просто стоиш тук и зяпаш пътя. Мислех, че си отишъл да донесеш дърва за огъня, но видях, че не си помръднал. Какво има?
Бавно запремигвах. Бях вървял по градски улици, бях видял яркожълти и червени плодове, високо натрупани на пазарски сергии. Но още докато си мислех за това, видението изчезна, оставяйки в ума ми само хаос от цветове и ухания.
— Не зная. Може да имам треска. Или просто съм много уморен. Ще отида да донеса дърва.
— Идвам с теб — заяви шутът.
Нощни очи уплашено започна да вие до коляното ми. Погледнах го и го попитах на глас:
— Какво има?
Той вдигна муцуна към мен. „Сякаш не ме чуваш. И мислите ти не са… мисли.“
„Ще се оправя. Шутът е с мен. Върви на лов. Усещам глада ти.“
„И аз усещам твоя“ — многозначително отвърна вълкът.
После се отдалечи, ала неохотно. Последвах шута в гората, но само носех съчките, които той вдигаше и ми подаваше. Чувствах се така, сякаш не можех съвсем да се разсъня.
— Някога занимавал ли си се с нещо извънредно интересно, само за да вдигнеш глава и да откриеш, че са изтекли часове? Така се чувствам в момента.
Шутът ми подаде нова съчка.
— Плашиш ме — промълви той. — Говориш като крал Умен в дните, в които губеше сили.
— Но тогава той беше упоен, за да не се мъчи от болки — отбелязах аз. — А аз не съм.
— Тъкмо това е страшното.
Запътихме се обратно към лагера. Бяхме вървели толкова бавно, че Кетрикен и Славея вече бяха събрали дърва и бяха запалили огън. Пламъците му осветяваха куполовидната шатра и хората, които се движеха около нея. Джепите бяха сенки, които тихо пасяха наблизо. Когато изсипахме съчките до огъня, Кетъл вдигна поглед и ме попита:
— Как се чувстваш?
— Малко по-добре.
Огледах се, за да видя дали не трябва да се свърши още нещо, но другите се бяха справили и без мен. Кетрикен седеше в шатрата и се взираше в картата на светлината на свещ. Кетъл разбъркваше овесената каша, а шутът и Славея тихо разговаряха. Двамата представляваха странна гледка. Неподвижно стоях и се опитвах да си спомня нещо, което исках да направя, нещо, което вече бях започнал. Пътят. Исках да хвърля още един поглед на пътя. Обърнах се и се запътих натам.
— Фицрицарин!
Сепнат от остротата на вика на Кетъл, рязко се обърнах.
— Какво има?
— Къде отиваш — попита тя. И замълча, сякаш се изненада от собствения си въпрос. — Исках да кажа, наблизо ли е Нощни очи? От доста време не съм го виждала.
— Отиде на лов. Ще се върне. — Отново тръгнах към пътя.
— По това време обикновено вече е уловил плячката си и се е върнал — продължи старината.
Спрях.
— Край пътя нямало много дивеч, така ми каза. Затова трябвало да отиде по-надалеч. — Пак се обърнах.
— Виж, нещо ми се струва странно — упорстваше Кетъл. — На пътя няма човешки следи. А и животните го избягват. Дивечът обикновено не следва ли най-лесния път?
— Някои животни, да. Други предпочитат да се крият.
— Иди да го доведеш, момиче — остро каза Кетъл на някого.
— Фиц — извика Славея, но шутът ме настигна и ме хвана за ръка.