— Върни се при шатрата. — Той ме задърпа назад.
— Просто исках да хвърля още един поглед на пътя.
— Тъмно е. Няма да видиш нищо. Почакай до утре сутрин. А сега се върни при шатрата.
Тръгнах с него, но ядосано отвърнах:
— Ти си този, който се държи странно, шуте.
— Нямаше да го кажеш, ако можеше да видиш изражението си преди малко.
Храната беше същата като всяка вечер, откакто бяхме напуснали Джаампе: овесена каша с нарязани сушени ябълки, сушено месо и чай. Засищаше, но не бе вкусна. Не можеше да ме разсее от напрежението, с което другите ме наблюдаваха. Накрая оставих чашата си и попитах:
— Какво?
Отначало никой не ми отговори. После Кетрикен безцеремонно нареди:
— Фиц, тази нощ няма да стоиш на пост. Искам да останеш в шатрата и да се наспиш.
— Добре съм, мога да стоя на пост — понечих да възразя, ала кралицата категорично ме прекъсна:
— Казах тази нощ да не излизаш от шатрата.
Трябваше да се насиля, за да сдържа езика си. Накрая сведох глава.
— Както заповядате. Може би съм преуморен.
— Не. Не е само това, Фицрицарин. Ти почти нищо не яде и ако някой от нас не те заговори, само рееш поглед в далечината. Какво те разсейва?
Опитах се да намеря отговор на директния й въпрос.
— Не зная. Точно. Поне ми е трудно да го обясня. — Единственият звук беше тихото пращене на огъня. Всички очи бяха вперени в мен. — Когато е обучен в Умението — продължих по-бавно, — човек започва да осъзнава, че самата магия крие опасност. Тя привлича вниманието на умелия. Когато използва Умението, за да направи нещо, човек трябва да съсредоточи вниманието си единствено върху намерението и да откаже да се поддаде на привличането на самото Умение. Ако изгуби концентрацията си, ако се поддаде на Умението, умелият се изгубва в него. То го поглъща. — Вдигнах поглед от огъня. Всички бяха неподвижни, освен Кетъл, която лекичко кимаше.
— Откакто днес намерихме пътя, усещам нещо, което е почти като привличането на Умението. Всъщност от няколко дни, доколкото мога, се ограждам от Умението, защото се страхувам, че котерията на Славен може да се опита да проникне в ума ми и да ми навреди. Въпреки това обаче се чувствам така, като че ли Умението ме примамва. Като музика, която почти чувам, или като далечен мирис на дивеч. Хващам се, че се напрягам и се опитвам да разбера какво ме зове…
Рязко се обърнах към Кетъл и видях далечната жажда в очите й.
— Дали е така, защото пътят е създаден с Умението?
На лицето й се изписа гняв. Тя сведе поглед към старческите си ръце и сърдито въздъхна.
— Възможно е. Чувала съм древни легенди, в които се разказва, че когато нещо било създадено с Умението, можело да е опасно за някои хора. Не за обикновени хора, а за такива, които притежават магическа дарба, но не са обучени в Умението. Или за хора, чието обучение не е достатъчно, за да знаят как да се пазят.
— Никога не съм чувал легенди за неща, създадени с Умението. — Обърнах се към шута и Славея. — А вие?
Двамата бавно поклатиха глави.
— Струва ми се — внимателно казах на Кетъл, — че толкова начетен човек като шута би трябвало да е попадал на такива истории. И една опитна певица би трябвало да е чувала нещо такова. — Продължавах да я гледам в очите.
Старицата скръсти ръце на гърдите си.
— Аз не съм виновна, че те не са чели или чували нещо — сковано отвърна тя. — Само повтарям каквото са ми разказвали. Отдавна.
— Колко отдавна? — Не се отказвах аз. Седналата срещу мен Кетрикен се намръщи, но не се намеси.
— Много отдавна — студено отвърна Кетъл. — По времето, когато младежите уважаваха по-възрастните.
На лицето на шута грейна весела усмивка. Кетъл, изглежда, усети, че е спечелила, защото остави чашата в паницата си и ми ги подаде.
— Твой ред е да измиеш съдовете — строго заяви тя. После се изправи и влезе в шатрата.
Докато бавно събирах съдовете, за да ги измия с чист сняг, до мен се приближи Кетрикен.
— Какво подозираш — с присъщата си безцеремонност попита тя. — Смяташ ли, че Кетъл ни е враг?
— Не. Едва ли. Но мисля, че е… нещо. Не обикновена старица с религиозен интерес към шута. Нещо повече.
— Но нямаш представа какво, така ли?
— Нямам. Само съм забелязал, че изглежда, знае много повече неща за Умението, отколкото би трябвало. И все пак през живота си старите хора събират много странна информация. Може да няма нищо особено. — Вдигнах поглед към върховете на дърветата, които леко се поклащаха на вятъра. — Смяташ ли, че през нощта ще завали сняг?
— Почти със сигурност. И ще имаме късмет, ако спре до сутринта. Трябва да съберем още дърва и да ги оставим до вратата на шатрата. Не, не ти. Ти влизай вътре. Ако сега се изгубиш някъде, в тая тъмница никога няма да те намерим.