Поех си дъх и успокоих очите си. Сън. Спалня в замъка Бъкип. Лейси грижливо сваляше дантела от стара сватбена рокля. Устните й бяха неодобрително стиснати.
— Това ще ни донесе добри пари — каза й Търпение. — Сигурно достатъчно, за да осигурим провизии на стражевите кули за още цял месец. Той щеше да разбере, че го правим заради Бък. — Тя държеше главата си изправена и в черната й коса имаше повече сиви нишки, отколкото си спомнях. Пръстите й сваляха нанизите с мънички бисери, които лъщяха на деколтето на роклята. Времето бе придало на белия плат цвят на слонова кост и полите се спускаха като водопад по скутовете на двете жени. Търпение внезапно наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо, и озадачено свъси вежди. Избягах.
Наложих цялата си воля, за да отворя очи. Огънят в малкия мангал догаряше и хвърляше червеникави отблясъци. Загледах се в коловете, които поддържаха опънатите кожи. Успокоих дишането си. Не смеех да си мисля за нищо, което можеше да ме съблазни надалеч от живота ми, нито за Моли, нито за Бърич, нито за Искрен. Опитах се да открия някакъв неутрален образ, за да дам на ума си покой, нещо без особено значение за мен. Представих си пуст пейзаж. Равнина, покрита с бял сняг, под спокойно нощно небе. Блажена неподвижност… потънах в нея като в пухено легло.
Появи се бързо препускащ ездач, ниско приведен над шията на коня. Двамата излъчваха проста красота: носещият се напред кон, развяващият се плащ на мъжа и буйно летящата във въздуха опашка на животното. Известно време нямаше нищо повече, само тъмния кон и ездача, които летяха в лунната нощ. Конят без усилие свиваше и разпускаше мускулите си и мъжът леко седеше на гърба му, почти сякаш издигнат малко над него. Лунните лъчи сребрееха на челото му и осветяваха еленовия му медальон. Сенч.
Видях още трима конници. Двама идваха отзад, но техните коне препускаха уморено и тежко. Самотният ездач щеше да им избяга, ако преследването продължеше още много. Третият преследвач пресичаше равнината под ъгъл спрямо другите. Пъстрият кон се движеше уверено, без да обръща внимание на по-дълбокия сняг, през който газеше. Дребният конник яздеше опитно — жена или младеж. Лунната светлина танцуваше по изтегления му меч. Отначало изглеждаше, че младият ездач ще пресече пътя на Сенч, но старият убиец го видя, даде команда на коня си и той полетя още по-бързо. Представляваха невероятна гледка. Оставиха двамата тътрещи се преследвачи далеч зад себе си, но пъстрият жребец стигна до отъпканата пътека и ускори ход. Известно време изглеждаше, че Сенч ще избяга, ала пъстрият имаше повече сили и започна да скъсява дистанцията. Сенч се обърна на седлото и приветствено вдигна ръка. Преследвачът му извика и в студения въздух се разнесе тънък женски глас:
— За Искрен, истинския крал! — Тя му подхвърли торба и хвана хвърления от него пакет. Сетне се разделиха в противоположни посоки. Екотът на конски подкови заглъхна в нощта.
Изтощените коне на преследвачите бяха изпотени и от кожата им се вдигаше пара. Ездачите стигнаха до мястото, където се бяха разделили другите двама, спряха и почнаха да ругаят. Чух отделни откъси от разговора им.
— Проклети съучастници на Пророците!
— Сега не знаем у кого е!
И накрая:
— Няма да се върнем, за да ни набият с камшик заради тая каша!
Двамата, изглежда, стигнаха до съгласие, защото оставиха конете да си отдъхнат.
За кратко се върнах при себе си. Беше ми странно да открия, че се усмихвам въпреки потта, която покриваше лицето ми. Умението бе силно и истинско. Дишах дълбоко от напрежение. Опитах се да се отдръпна от него, ала сладостният поток на познанието беше прекалено съблазнителен. Бях във възторг от бягството на Сенч, радвах се, че има хора, които работят на страната на Искрен. Светът широко се разтвори пред мен и ме изкушаваше като поднос със сладки. Сърцето ми мигом направи своя избор.
Дереше се бебе — по онзи безкраен, безнадежден и присъщ единствено на пеленачетата начин. Моята дъщеря. Лежеше в леглото, все още увита в одеяло, покрито с дъждовни капки. Лицето й бе зачервено от напрягане. Едва сдържаното раздразнение в гласа на Моли ме уплаши.
— Млъкни. Не можеш ли просто да млъкнеш?
Гласът на Бърич, строг и уморен.
— Не й се карай. Тя е още бебе. Сигурно просто е гладна.
Моли стоеше със силно стиснати устни и скръстени на гърдите ръце. Бузите й бяха червени, косата й висеше на мокри кичури. Бърич закачи подгизналия си плащ. Бяха ходили някъде заедно и току-що се връщаха. Огънят беше угаснал, в хижата бе студено. Бърич отиде при огнището, тежко приклекна, като щадеше коляното си, и започна да избира подпалки. Усещах напрежението му и знаех, че прави всичко възможно, за да се овладее.