— Не искам да приказвам за баща ми — неуверено рече Моли.
После протегна ръце към бебето като дете — към любимата си играчка, и Бърич й го подаде. Моли седна пред огнището и разтвори блузата си. Момиченцето лакомо потърси гръдта й и мигом утихна. Известно време единствените звуци бяха вятърът, който шепнеше навън, къкренето на гърнето и пращенето на огъня. — И ти не винаги си бил търпелив с Фиц, когато е бил малък — укоризнено каза тя.
Бърич кратко се засмя.
— Струва ми се, че никой нямаше да може постоянно да проявява търпение към Фиц. Когато ми го доведоха, беше на пет-шест години и не знаех нищо за него. А и бях човек с много други интереси. За известно време можеш да затвориш жребче в обора или да завържеш куче. Но с децата не е така. Нито за миг не бива да забравяш, че имаш дете. — Той безпомощно сви рамене. — Преди да се усетя Фиц се превърна в център на живота ми. — Странна пауза. — После ми го взеха и аз им позволих… А сега е мъртъв.
Мълчание. Отчаяно ми се искаше да се пресегна към двамата, да им кажа, че съм жив. Но не можех. Чувах ги, виждах ги, ала не можех да ги достигна. Като вятъра над къщата аз ревях и блъсках стените, но напразно.
— Какво да правя? Какво ще стане с нас — внезапно, без да се обръща към никого, попита Моли. — Нямам съпруг, с дете съм и не мога да си изкарвам сама прехраната. Всичките ми спестявания се стопиха. — Тя погледна Бърич. — Бях ужасно глупава. Винаги съм вярвала, че той ще дойде да ме потърси, че ще се ожени за мен. Но той не дойде. И никога няма да дойде. — Притиснала бебето към себе си, Моли започна да се люлее. По бузите й се стичаха сълзи. — Не си мисли, че днес не чух оня старец, оня, дето каза, че ме бил виждал в Бъкип и че съм била уличницата на копелето-осезател. След колко време тази история ще стигне до Рибарски бряг? Вече няма да смея да ходя в града, няма да мога да вървя с изправена глава.
Нещо в Бърич угасна. Той се изгърби, опря лакът върху коляното си, подпря брадичката си с юмрук.
— Мислех, че не си го чула. Ако не беше толкова стар, щях да го накарам да плати за думите си.
— Не можеш да предизвикаш човек, задето е казал истината — отчаяно отвърна Моли.
Това го накара да вдигне глава.
— Ти не си уличница — разпалено заяви Бърич. — Ти беше съпруга на Фиц. Не си виновна, че не го знаят всички.
— Негова съпруга — иронично рече Моли. — Не бях негова съпруга, Бърич. Той така и не се ожени за мен.
— Така ми говореше за теб. Заклевам се. Ако не беше умрял, щеше да се върне. Щеше. Винаги е искал да се ожени за теб.
— О, да, той искаше много неща. И много лъжеше. Намеренията не са дела, Бърич. Ако всяка жена, която е чувала някой мъж да й обещава да се ожени за нея, беше съпруга, е, на света нямаше да има толкова много копелета. — Тя изправи рамене и с уморено примирение избърса сълзите от лицето си. Бърич не й отговори. Моли погледна мъничкото личице, което най-сетне бе спокойно. Бебето заспа. Тя пъхна кутре в устата му, за да освободи зърното си. След това закопча блузата си и се усмихна. — Струва ми се, че напипвам зъбче. Може затова да плаче.
— Зъбче ли? Дай да видя — възкликна Бърич, приближи се и се наведе над дъщеря ми, докато Моли внимателно разтваряше розовите й устнички. Детето се дръпна насън и се намръщи. Бърич нежно го пое от ръцете й, занесе го на леглото и го зави с ризата си. Моли вдигна капака на гърнето и разбърка кашата.
— Аз ще се грижа за вас — неловко каза Бърич. Не откъсваше поглед от бебето. — Не съм толкова стар, че да не работя. Докато съм в състояние да въртя брадва, можем да продаваме дърва в града. Ще се оправим.
— Изобщо не си стар — разсеяно отвърна Моли, докато солеше кашата. После седна край огъня, извади от кошницата до стола си дреха за кърпене и започна да я върти в ръцете си, като се чудеше откъде да започне. — Всеки ден сякаш се събуждаш различен. Погледни тази риза. Шевът на рамото е разпран, като че ли е на растящо момче. Струва ми се, че от ден на ден се подмладяваш. Но аз с всеки изтекъл час се чувствам все по-стара. И не мога вечно да разчитам на теб, Бърич. Трябва да уредя живота си. Някак си. Само че в момента не се сещам с какво да започна.
— Тогава засега не се безпокой за това — успокоително отвърна Бърич и се приближи, за да застане зад стола й. Вдигна ръце, като че ли се канеше да ги постави на раменете й, но вместо това ги скръсти на гърдите си. Скоро ще дойде пролетта. Ще си засадим градина и пак ще ловим риба. Може да се цаня на работа в Рибарски бряг. Ще видиш, ще се оправим.
Оптимизмът му зарази и нея.
— Трябва още сега да изплета няколко кошера. С малко късмет мога да развъдя пчели. Знам една поляна с много цветя на хълмовете, където през лятото е пълно с пчели. Ако направим кошерите там, пчелите ще се заселят ли в тях?