Моли се усмихна.
— Те не са като птиците, глупчо. Роят се само, когато в стария кошер станат прекалено много. Може да хванем някой рояк така, но чак в края на лятото или наесен. Не. Напролет, когато пчелите започнат да се раздвижват, ще се опитаме да открием хралупа с пчели. Когато бях малка, помагах на баща ми да ловим пчели. Примамваш ги с паница затоплен мед. Първо идва една, после още една. Ако знаеш как, а аз зная, можеш да ги проследиш чак до хралупата им. Това е само началото, разбира се. После трябва да накараш рояка да излезе от хралупата и да влезе в кошера, който си направил. Понякога, ако дървото е малко, можеш просто да го отрежеш и да го вземеш заедно с хралупата.
— Пчелите не те ли жилят — скептично попита Бърич.
— Не и ако правиш всичко както трябва — спокойно отвърна Моли.
— Ще трябва да ме научиш — смирено каза той.
Моли се обърна и го погледна. Усмихна се, ала усмивката й не беше като някогашната. Тази усмивка показваше, че двамата се преструват. Любимата ми вече знаеше, че не може да вярва напълно на нито една надежда.
— Ако ти ме научиш на четмо и писмо. Лейси и Търпение започнаха и мога малко да чета, но писането ми е по-трудно.
— Ще те науча, а после ще науча и Копривка — обеща й той.
Копривка. Тя беше нарекла дъщеря ми Копривка, на името на растението, което обичаше, въпреки че оставяше обриви по ръцете й. Така ли мислеше за нашата дъщеря — че носи болка едновременно с радостта? Нещо привличаше вниманието ми, ала аз яростно се вкопчих на мястото си. Щом не бях в състояние повече да се приближа до Моли, щях да взема всичко, каквото можех.
„Не — твърдо заяви Искрен. — Върви си оттам. Излагаш ги на опасност. Смяташ ли, че ще се посвенят да ги погубят, ако решат, че така ще те наранят и отслабят?“
Внезапно се озовах при него. Той бе някъде на студено и тъмно. Опитах се да видя района наоколо, но Искрен ме заслепи. Без никакво усилие ме заведе там въпреки волята ми, без никакво усилие ми затвори очите. Силата на Умението му ме уплаши. И в същото време усетих, че е уморен, уморен почти до смърт, въпреки тази огромна мощ. Умението беше като силен жребец и Искрен бе разплитащото се въже, с което беше завързан.
„Идваме при теб“ — съобщих му аз, макар че нямаше нужда.
„Зная. Побързайте. И повече не прави така, повече не мисли за тях и никога не си помисляй имената на онези, които искат да ни навредят. Тук всеки шепот е вик. Те имат способности, каквито не можеш да си представиш, сила, на която не си способен да устоиш. Враговете ти могат да те следват навсякъде. Затова не оставяй следа.“
„Но къде си ти?“ — попитах го, докато ме отблъскваше от себе си.
„Открий ме!“ — заповяда ми Искрен и ме върна при тялото и живота ми.
Задъхано седнах на одеялото си. Все едно се бях борил и ме бяха повалили по гръб. Шумно си поех дъх и напълних дробовете си. Огледах се в мрака. Навън виеше виелица. Мангалът излъчваше червено сияние в средата на шатрата и осветяваше само сгушеното тяло на спящата Кетъл.
— Добре ли си — тихо ме попита шутът.
— Не — прошепнах аз. Отпуснах се до него. Изведнъж ме обзе такава умора, че не можех да мисля, не можех да изрека нито дума. Потта по тялото ми изстина и се разтреперих. Шутът ме изненада, като ме прегърна. Признателно се притиснах към него. Съчувствието на моя вълк ме обгърна. Зачаках шутът да каже нещо успокоително. Той бе прекадено умен, за да опита. Заспах като копнеех за думи, които не съществуваха.
(обратно)25 Стратегия