— Той владее силова буря, каквато никога не съм виждал. Но е нужна цялата му воля, за да я контролира.
— Този контрол е илюзия — измърмори Кетъл. — Капан за непредпазливите.
— Крал Искрен едва ли е непредпазлив, лейди Кетъл — ядосано възрази кралицата.
— Не, разбира се, че не е — побързах да я успокоя аз. — И думите бяха мои, не на Иск… на крал Искрен, милейди. Просто се опитвам, да ви обясня, че поведението му ми е напълно непонятно. Мога само да вярвам, че той знае какво прави. И да изпълнявам заповедите му.
— Да го откриеш — съгласи се Кетрикен и въздъхна. — Ще ми се да можехме още в този момент да продължим. Но само глупак ще излезе навън в такава буря.
— Докато сме тук, Фицрицарин е в постоянна опасност — каза Кетъл. Всички погледи се насочиха към нея.
— Какво те кара да говориш така — попита кралицата.
Кетъл се поколеба.
— Всеки може да го види. Ако не говори, мислите му започват да блуждаят и очите му стават празни. Нощем не може да спи, без да го измъчва Умението. Очевидно е, че за това е виновен пътят.
— Макар че всичко това е така, за мен изобщо не е очевидно, че проблемът е в пътя. Може да се дължи на треската от раната му или…
— Не — рискувах я да прекъсна. — От пътя е. Нямам треска. И преди да стигнем до него не се чувствах така.
— Обясни по-подробно — нареди Кетрикен.
— Самият аз не го разбирам. Мога само да предполагам, че пътят някак си е бил създаден с помощта на Умението. Никога не съм виждал по-прав и гладък път. Нито едно дърво не е пуснало издънки по него, въпреки че изобщо не се използва. Няма животински следи. И забелязахте ли онова дърво, покрай което минахме вчера? Падналият напряко на пътя дънер? Пънът и най-горните клони бяха здрави, но онази част от ствола, която лежеше върху самия път, почти напълно беше изгнила. Тук все още се движи някаква сила, която поддържа пътя чист. И мисля, че е свързана с Умението.
Кетрикен се замисли, после попита:
— Какво предлагаш да правим?
Свих рамене.
— Нищо. Засега. Шатрата си е добре тук. Ще е глупаво да се опитаме да я преместим в тази виелица. Просто трябва да съм наясно с опасността за себе си и да се мъча да я избягвам. И утре или когато вятърът утихне, трябва да вървя край пътя, а не по него.
— Това няма да помогне много — измърмори Кетъл.
— Може би. Но тъй като пътят ни води при Искрен, не бива да се отклоняваме. Искрен е оцелял, а е бил сам. — Замълчах и си помислих, че вече по-добре разбирам някои от разпокъсаните сънища на Умението, в които го бях виждал. — Някак си ще успея.
Кръгът от скептично наблюдаващи ме лица не ми действаше много успокояващо.
— Трябва да успееш — тъжно се съгласи Кетрикен. — Ако можем да ти помогнем с нещо, Фицрицарин…
— Не се сещам за нищо — отвърнах аз.
— Освен колкото можем да ангажираме вниманието му — каза Кетъл. — Не го оставяйте да седи без работа, нито да спи прекалено много. Славея, арфата ти е тук, нали? Не можеш ли да ни посвириш и попееш?
— Имам някаква арфа — кисело я поправи певицата. — Не може да се сравнява със старата, която ми взеха в Лунно око.
За миг лицето й стана безизразно. Зачудих се дали изглеждам така и аз, когато ме тегли Умението. Кетъл протегна ръка и леко я потупа по коляното, ала Славея дори не трепна. — Въпреки това ще ви посвиря, щом смятате, че ще е от помощ. — Младата жена се пресегна към раницата си и извади увития в плат инструмент. Той представляваше просто дървена рамка с опъната струни и общо взето имаше формата на предишната й арфа, ала не и нейното изящество и лъскавина. Славея го взе в скута си и започна да го настройва. Тъкмо свиреше първите ноти на една стара бъкска балада, когато през вратата се провря една покрита със сняг муцуна.
— Нощни очи — радостно го посрещна шутът.
„Имам много месо — гордо заяви вълкът. — Повече от достатъчно, за да се натъпчем до насита.“
Не преувеличаваше. Когато се измъкнах навън, за да видя плячката му, установих, че е някакъв вид глиган. Бивните и грубата четина бяха същите, но това животно имаше по-големи уши и козината му бе на черно-бели петна. Когато излезе при мен, Кетрикен възкликна и каза, че се било случвало да вижда такива животни, но било известно, че те обитавали горите и били толкова зли, че най-добре човек да си нямал работа с тях. Тя започна да чеше вълка зад ушите, като го хвалеше за смелостта и умението му, докато накрая Нощни очи не се затъркаля в снега, преизпълнен с гордост от себе си. Погледнах го, проснат по гръб във виелицата, и не успях да сдържа широката си усмивка. След миг той скочи, злобно ме ухапа по крака и поиска да разпоря търбуха на глигана.