„Вълците пеят заедно“ — отбеляза Нощни очи точно в момента, в който Кетрикен предложи:
— Изсвири ни нещо, което знаем всички, Славея. Нещо, което да ни окуражи. — И певицата изпълни древната песен за събирането на цветя за любимата и ние я изпяхме заедно, някои с повече чувство от други.
— Виелицата утихва — каза Кетъл, когато заглъхна и последният звук.
Всички се заслушахме, после Кетрикен се измъкна от шатрата. Последвах я и известно време двамата тихо стояхме на вятъра. Здрачът беше откраднал багрите на света. Снегът се сипеше на дебели парцали.
— Бурята почти се е успокоила — отбеляза тя. — Утре можем да продължим пътя си.
— Нямам търпение — отвърнах аз. „Ела при мен, ела при мен“ все още отекваха в главата ми думите на моя крал. Той бе някъде в тези Планини или отвъд тях.
Там беше и реката на Умението.
— Що се отнася до мен — тихо рече Кетрикен, — ще ми се да бях послушала инстинкта си и да бях стигнала до края на пътя, обозначен на картата. Но тогава си казах, че няма да постигна нищо повече от Искрен. И се боях да рискувам живота на детето си. Дете, което въпреки това изгубих, и така го провалих още веднъж.
— С какво си го провалила — възкликнах ужасено. — Със загубата на детето ли?
— На детето му, на короната му, на кралството му. На баща му. Изгубих всичко, което той ми повери, Фицрицарин. Чудя се как ще го погледна в очите.
— О, ваше величество, грешите, уверявам ви. Той не смята, че сте го провалили. Само се бои, че ви е изоставил в огромна опасност.
— Искрен трябваше да го направи — тихо отвърна Кетрикен. После жално прибави: — О, Фиц, как можеш да ми казваш какви чувства изпитва, след като дори не знаеш къде е?
— Неговото местонахождение не е нищо повече от обикновена информация, точка на картата. Но чувствата му, чувствата му към вас… той диша с тях и когато сме заедно в Умението, ум до ум, аз усещам тези неща, независимо от желанието си. — Спомних си другите случаи, когато неволно бях ставал свидетел на Искреновите чувства към жена му, и се зарадвах, че нощта скрива лицето ми от нея.
— Ще ми се това Умение да беше нещо, което да можех да науча… Знаеш ли колко често съм ти била сърдита само защото можеш да се свързваш с онзи, за когото копнея, и с такава лекота проникваш в неговия ум и сърце? Завистта е грозно нещо и винаги съм се опитвала да я избягвам. Но понякога ми се струва чудовищно несправедливо, че ти си близо до него, а аз — не.
Никога не ми беше хрумвало, че кралицата може да се чувства така.
— Умението е колкото дарба, толкова и проклятие — неловко отбелязах аз. — Или поне за мен е така. Дори това да беше нещо, което можех да ви подаря, милейди, не зная дали бих го дал на приятел.
— Да усетя присъствието и любовта му поне за миг, Фиц… за това съм готова да приема всяко проклятие. Отново да почувствам докосването му, в каквато и да е форма… можеш ли да си представиш колко много ми липсва той?
— Струва ми се, че мога, милейди — тихо отвърнах аз. Моли. Като ръка, стиснала сърцето ми. Режеше твърди репи на масата. Ножът бе тъп, щеше да помоли Бърич да го наточи. Той сечеше дърва, за да може на другия ден да ги закара в селото и да ги продаде. Работеше прекалено много, довечера кракът пак щеше да го боли.
— Фиц? Фицрицарин!
Кетрикен ме върна в настоящето, като ме разтърси за раменете.
— Съжалявам — промълвих аз. Разтърках очи и се засмях. — Каква ирония! През целия ми живот ми е било невероятно трудно да използвам Умението. Идваше и си отиваше като вятър в корабно платно. Сега съм тук и изведнъж Умението става леко като дишането. И жадувам да го използвам, да открия какво става с хората, които обичам. Но Искрен ме предупреждава да не го правя и аз трябва да му се доверя.
— Както и аз — уморено се съгласи тя.
Останахме още малко в сумрака и аз потиснах внезапното си желание да я прегърна, да й кажа, че всичко ще се оправи, че ще намерим нейния съпруг и крал. За миг тя ми заприлича на онова високо и стройно момиче, което бе дошло от Планините, за да се омъжи за Искрен. Ала сега Кетрикен беше кралица на Шестте херцогства и аз бях видял нейната сила. Определено не се нуждаеше от утехата на такъв като мен.