Отрязахме още парчета месо от замръзващия глиган, после се върнахме при спътниците си в шатрата. Нощни очи доволно спеше. Шутът стискаше арфата на Славея между коленете си и с помощта на нож за дране на кожи заглаждаше рамката. Певицата седеше до него, наблюдаваше го и се опитваше да не изглежда напрегната. Кетъл бе свалила кесийката, която носеше на шията си, беше я отворила и подреждаше шепа полирани камъчета. Когато двамата с Кетрикен разпалихме слабия огън в мангала и се приготвихме да опечем месото, старицата настоя да ми обясни правилата на някаква игра. Поне се опита. Накрая се отказа с възклицанието:
— Ще ги разбереш, когато изгубиш няколко пъти.
Изгубих повече от няколко пъти. Тя не ме остави на мира дълги часове след като се бяхме нахранили. Шутът продължи да се занимава с арфата на Славея, като често спираше, за да точи ножа си. Кетрикен мълчеше. Шутът забеляза меланхоличното й настроение и започна да разказва истории от бъкипския живот преди нейното пристигане в замъка. Слушах с едно ухо и дори аз се върнах в онези дни, когато алените кораби бяха само легенда и животът ми, ако не щастлив, бе сигурен. Някак си разговорът се насочи към различните менестрели, които бяха свирили в Бъкип, едни прочути, други не толкова, и Славея отрупа шута с въпроси за тях.
Скоро се увлякох в играта на камъчета. Действаше ми странно успокоително: самите камъчета бяха червени, черни и бели, гладко полирани и приятни на пипане. Всеки играч вадеше наслуки камъчета от кесийката и ги поставяше на местата, където се пресичаха линиите на специално разчертано парче плат. Играта едновременно беше проста и сложна. Всеки път щом спечелех, Кетъл започваше да ми обяснява още по-заплетени стратегии. Това ме поглъщаше и освобождаваше ума ми от спомени и мисли. Когато накрая всички други вече задрямваха, тя нареди камъчетата за поредната игра и ме подкани да ги разгледам.
— Може да се спечели с един ход на черно камъче — каза ми старицата. — Но решението не се открива толкова лесно.
Вперих очи в разположението на камъчетата и поклатих глава.
— Колко време ти трябваше, за да се научиш да играеш?
Тя се усмихна.
— Като малка бързо се учех. Но признавам, че ти си по-схватлив.
— Мислех, че тази игра произхожда някъде отдалеч.
— Не, това е стара бъкска игра.
— Никога не съм виждал да я играят.
— В детството ми често се срещаше, само че не я обясняваха на никого. Но сега това няма значение. Проучи разположението на камъчетата. Утре сутрин ми кажи решението.
Тя остави парчето плат до мангала. Сенч дълги години бе тренирал паметта ми и сега това ми беше от помощ. Когато си легнах, аз си представих плата и си дадох едно черно камъче, с което да спечеля. Имаше страшно много възможни ходове, тъй като черното камъче можеше да заема мястото и на червено, което от своя страна бе по-силно от бяло. Затворих очи, ала продължих да разигравам различни варианти, докато накрая не заспах. Или не съм сънувал абсолютно нищо, или съм сънувал играта. Така или иначе, това ме спаси от сънищата на Умението, но когато на сутринта се събудих, все още нямах решение на загадката, която ми бе поставила Кетъл.
Другите още спяха. Изпълзях от шатрата и се върнах с котле, пълно с пресен сняг. Навън беше значително по-топло. Това ме ободри и в същото време ме накара да се зачудя дали пролетта вече настъпва в низините. Преди мислите ми да заблуждаят, седнах и отново се заех със загадката на играта. Нощни очи дойде и отпусна глава на рамото ми.
„Омръзна ми да сънувам камъни. Вдигни очи и виж цялото, малки братко. Това е ловуваща глутница, а не отделни ловци. Виж. Този. Сложи черния ето там и не използвай червения, за да изместиш белия, а го постави близо до капана. И толкова.“
Когато се събуди Кетъл, аз все още се удивлявах на чудната простота на неговото решение. Тя усмихнато ме попита дали съм готов. В отговор извадих едно черно камъче от кесийката и направих предложените от вълка ходове. Старицата смаяно зяпна и ме погледна със страхопочитание.
— Никой не е успявал да го разгадае толкова бързо!
— Помогнаха ми — срамежливо признах аз. — Това е решението на вълка.
Кетъл се ококори.
— Правиш си шеги с една старица!
— Не, не се шегувам — уверих я аз. — Почти цяла нощ мислих и дори ми се струва, че сънувах различни стратегии. Но когато се събудих, Нощни очи ми даде отговора.
Кетъл дълго мълча.
— Смятах, че Нощни очи е… умен любимец. Който чува заповедите ти, въпреки че не ги изричаш на глас. Но сега твърдиш, че разбирал човешка игра. Ще ми кажеш ли, че разбира и човешката реч?