Заслушана в разговора, в отсрещния край на шатрата Славея се надигна на лакът. Опитах се да измисля някаква лъжа, после решително се отказах. Изправих рамене, като че ли докладвах на самия Искрен.
— Ние сме обвързани с Осезанието. Всичко, което чувам и разбирам аз, чува и разбира Нощни очи. Той научава онова, което го интересува. Не твърдя, че може да прочете свитък или да научи наизуст песен. Но ако нещо го интересува, той започва да мисли за него по свой начин. Обикновено като вълк, но понякога почти като човек… — Помъчих се да изразя с думи нещо, което самият аз не разбирах напълно. — Той възприе играта като глутница вълци, преследващи дивеч. Не като черни, червени и бели пионки. И видя къде е щял да отиде, ако е ловувал с глутницата, за да направи по-вероятен успеха й. Предполагам, че понякога и аз виждам нещата като него… като вълк. В това няма нищо лошо, струва ми се. Просто друг начин на възприемане на света.
В очите на Кетъл зърнах следи от суеверен страх. Нощни очи избра този момент, за да повдигне и спусне опашка, с което показваше, че напълно съзнава, че говорим за него. Старицата потрепери.
— Онова, което правиш с него… е като използване на Умението между хората, само че с вълк, така ли?
Понечих да поклатя глава, но сетне трябваше да свия рамене.
— Осезанието започва по-скоро като споделяне на чувства. Особено когато бях малък. Следване на миризми, гонене на кокошка, защото бяга. Но когато сте били заедно толкова време, колкото нас с Нощни очи, нещата започват да се променят. Аз повече усещам животното, в което живее умът ми. Той повече усеща…
„Мислене. За онова, което идва преди и след избора на някакво действие. Осъзнаваш, че постоянно правиш избори и обмисляш кои от тях са най-добри.“
„Точно така.“ Повторих думите му на Кетъл. Нощни очи вече се бе надигнал. Той лениво се протегна, после седна и впери очи в нея, наклонил глава на една страна.
— Разбирам — тихо отвърна старицата. — Разбирам. — Стана и излезе от шатрата.
Славея се надигна и се прозя.
— Това напълно променя нещата с чесането му зад ушите — отбеляза тя. Шутът й отговори със смях, седна на одеялото си и се пресегна да почеше Нощни очи зад ушите. Вълкът благодарно се отърка в него. Изсумтях и се заех да направя чай.
Дебел пласт влажен сняг покриваше всичко и затрудняваше вдигането на лагера. Нарязахме на части остатъка от глигана и го взехме с нас. Събрахме джепите — въпреки виелицата те не се бяха отдалечили много. Изглежда, тайната се криеше в чувала с подсладен овес, с който Кетрикен примамваше водача. Когато най-после се приготвихме, Кетъл заяви, че не трябвало да ми позволяват да вървя по пътя и че някой постоянно трябвало да е с мен. Понаежих се, но те не ми обърнаха внимание. Шутът незабавно изяви желание да ме наглежда пръв. Славея му се усмихна странно и поклати глава. Приех насмешките им с нацупване. Те не обърнаха внимание и на това.
Скоро жените и джепите с лекота се движеха по пътя, докато ние с шута се влачехме отстрани. Кетъл се обърна и размаха тоягата си.
— Накарай го да се отдалечи още повече! — Заповяда тя на шута. — Толкова, че едва да можете да ни виждате. Хайде, вървете. Хайде!
И ние покорно се отдалечихме в гората. Щом другите се скриха от поглед, шутът се обърна към мен и възбудено попита:
— Каква е Кетъл?
— Не знам повече от теб — отвърнах аз. И на свой ред му отправих въпрос: — Какво има между вас със Славея?
Шутът повдигна вежди и лукаво ми намигна.
— Съмнявам се, че се е стигнало чак дотам — възразих аз.
— О, не всички са неподатливи към моите хитрини като теб, Фиц. Какво да ти кажа? Тя чезне по мен, копнее за мен с дълбините на душата си, но не знае как да го изрази, клетата.
Отказах се да го разпитвам повече за това.
— Какво искаше да кажеш, когато ме попита каква е Кетъл?
Той ме погледна съчувствено.
— Не е толкова сложно, малкия. Каква е тази жена, която знае толкова много за проблемите ти, която изведнъж изважда от джоба си игра, за каквато само съм чел в един много стар свитък, която пее „Дошли във Джаампе мъдреци шестима“ с два допълнителни стиха, които не съм чувал никъде? Каква е Кетъл, о, светлина на живота ми, и защо толкова стара жена е решила да прекара последните си дни в катерене по чукарите заедно с нас?
— Тази сутрин си в чудесно настроение — кисело отбелязах аз.
— Нали? — Съгласи се шутът. — А ти почти успя да отклониш въпроса ми. Не може да нямаш някои предположения по тази загадка, които да споделиш с един беден шут?
— Тя не ми дава достатъчно сведения за себе си, за да ги използвам като основа за предположения — отвърнах аз.