Но след пет-шест игри се намръщи и ме изгледа с присвити очи.
— Не лъжеше — обвинително заяви Кетъл.
— За какво?
— За това, че вълкът ти е помогнал да откриеш решението. Ако сам беше разработил тази стратегия, сега щеше да играеш по друг начин. Тъй като друг ти е дал отговора, вместо сам да го откриеш, сега не го разбираш напълно.
В този момент вълкът се изправи и се протегна.
„Омръзнаха ми камъни и парчета плат. Ловуването е по-забавно и резултатът е истинско месо.“
„Гладен ли си?“
„Не. Скучно ми е.“ Той отвори с муцуна входа на шатрата и се измъкна в нощта.
Кетъл го проследи със стиснати устни.
— Канех се да попитам дали не можете да играете заедно. Щеше да ми е интересно.
— Мисля, че той се досети — измърморих аз, малко недоволен, че не ме е поканил да отида с него.
След пет игри схванах блестящата простота на „клуповата“ тактика на Нощни очи. Тя още от самото начало бе лежала под носа ми, но изведнъж сякаш видях камъчетата в движение, вместо неподвижни по върховете на пресичащите се линии. Незабавно я приложих и с лекота спечелих. Бързо победих в още три игри, защото вече разбирах как мога да прилагам тактиката и в обратната ситуация.
След четвъртата ми победа Кетъл събра камъчетата от плата. Другите около нас вече бяха потънали в сън. Старицата хвърли няколко съчки в мангала, за да стане малко по-светло. Възлестите й пръсти ловко наредиха камъчетата.
— Пак ти си на ход — каза ми тя. — Но този път имаш бяло камъче. Едно малко слабо бяло камъче, което обаче може да ти донесе победа. Помисли добре. И недей да лъжеш. Не разчитай на помощта на вълка.
Разгледах разположението на камъчетата, за да го запаметя, после си легнах. Ситуацията изглеждаше безнадеждна. Не виждах как мога да я спечеля и с черно камъче, та камо ли с бяло. Не зная дали бе заради играта, или заради отдалечеността от пътя, но бързо потънах в сън без сънища почти до зори. После се присъединих към дивия бяг на Нощни очи. Вълкът беше оставил пътя далеч зад себе си и весело проучваше околните склонове. Натъкнахме се на две снежни котки, които разкъсваха плячката си, и известно време ги дразнихме, като обикаляхме точно извън обсега им, за да ги караме да съскат срещу нас. Не успяхме да ги откъснем от месото и скоро се отказахме от играта, за да се запътим обратно към лагера. Когато наближихме, скришом заобиколихме джепите, подплашихме ги и ги накарахме да се струпат точно пред шатрата. Когато вълкът се вмъкна вътре, аз все още бях с него. Той грубо побутна шута с ледения си нос.
„Радвам се да видя, че не си изгубил жизнеността си“ — каза ми Нощни очи, когато отделих ума си от неговия и се надигнах от одеялото.
„И аз“ — съгласих се с него. И станах, за да започна новия ден.
(обратно)26 Пътеуказатели
Едно нещо научих добре по време на скитанията си. Богатствата на един район се приемат за даденост в друг. Жителите на градовете във вътрешността на страната ценят като деликатес рибата, с която в Бъкип не храним дори котките. На някои места водата е богатство, на други постоянно прииждащите реки са и досада, и опасност. Качествена кожа, красиви грънци, стъкло, прозрачно като въздух, екзотични цветя… виждал съм всичко това в толкова големи количества, че хората, които го притежават, вече не го смятат за богатство.
Затова в достатъчно количество магията може би се превръща в нещо обикновено. Вместо да предизвиква почуда и страхопочитание, тя става като чакъла и пътеуказателите, използвани с разсипничество, смайващо хората, които ги нямат.
Също като преди, този ден вървях покрай пътя. Огромните дървета бяха задържали повечето сняг по клоните си. Теренът бе неравен и сегиз-тогиз имаше дълбоки преспи, но вървенето не ме затрудняваше много. До вечерта обаче дърветата започнаха да стават все по-малки и склонът — определено по-стръмен. Когато дойде време да устроим лагера си, бяхме принудени да потърсим равно място, за да разпънем шатрата. Наложи се да се спуснем доста по-надолу по склона. Когато вдигнахме шатрата, Кетрикен погледна нагоре към пътя, намръщи се, извади картата и я заразглежда на гаснещата слънчева светлина. Попитах я какво има.
Кралицата посочи пергамента, после вдигна показалец към склона над нас.
— Ако пътят продължава да се изкачва и склонът става все по-стръмен, утре вече няма да си в състояние да се движиш успоредно с нас. До утре вечер ще напуснем горския пояс. Земята ще е гола, стръмна и скалиста. Трябва да вземем със себе си дърва, колкото могат да носят джепите. — Тя свъси вежди. — Може да се наложи да забавим ход, за да ни настигаш.
— Ще издържа — обещах аз.
Сините й очи срещнаха моите.