Стълбището се оказа по-дълго и стръмно, отколкото очаквах. На равни промеждутъци имаше прозорци, не по-широки от бойници. До един от тях стоеше млада жена и се взираше в града. Бледосините й очи излъчваха безнадеждност. Изглеждаше толкова истинска, че докато я заобикалях, неволно помолих за извинение. Жената не ми обърна внимание, разбира се. Отново изпитах зловещото чувство, че аз съм призракът тук. Това стълбище имаше няколко площадки с врати, но те бяха заключени, а времето тук като че ли бе било по-милостиво. Сухият въздух на по-горните етажи беше запазил дървото и метала. Зачудих се какво ли има зад тях. Лъскави съкровища? Древни знания? Разпаднали се скелети? Нито една от вратите не поддаваше и аз продължих нагоре с надеждата, че на върха на кулата няма да открия друга заключена врата.
Целият град бе загадка за мен. Призрачният живот, който кипеше в него, напълно контрастираше с абсолютната му изоставеност. Не бях забелязал следи от сражение. Единствените опустошения очевидно бяха резултат от природни явления. Минах покрай още няколко заключени врати и се зачудих дали самата Еда знае какво се крие зад тях. Никой не заключва врата, ако не очаква да се върне. Къде ли бяха отишли жителите на този град, които все още го обитаваха като призраци? Защо и кога го бяха напуснали? Дали тук бе домът на Праотците? Те ли бяха драконите от стените на сградите и витража? Някои хора обичат гатанките, но мен само ме заболя главата. Като че ли не ми стигаше гладът, който ме измъчваше от сутринта.
Накрая стигнах до върха на кулата. Озовах се в кръгло помещение с куполовиден таван. Стените представляваха шестнадесет плоскости, осем от които бяха от дебело мръсно и прашно стъкло. Те притъпяваха зимната светлина, която струеше в стаята, и й придаваха мрачен вид. Един от прозорците беше счупен и парчетата бяха пръснати по пода и по тесния балкон, който опасваше кулата. В средата имаше голяма кръгла маса, чиито изгнили крака бяха поддали. Двама мъже и три жени, всички с показалки в ръце, оживено жестикулираха и обсъждаха нещо. Единият мъж изглеждаше ядосан. Заобиколих ги и излязох на балкона през тясната врата.
Не можех да се доверя на дървения парапет, затова внимавах да стъпвам плътно до стената на кулата. Изпълваше ме смесица от почуда и страх да не падна. На юг пред мен се простираше широка речна долина. В далечината се издигаха тъмносини хълмове, които изпъкваха на фона на бледото зимно небе. Реката пълзеше като дебела ленива змия през отсамната част на долината. На хоризонта различих други речни градове. От отсрещния бряг започваше обширна зелена равнина, гъсто залесена или осеяна със спретнати ферми, които се появяваха и изчезваха, щом разтърсех глава, за да проясня погледа си от призраци. Над реката имаше широк черен мост, от който започваше път. Зачудих се накъде води. За миг зърнах ярки кули, които блестяха в далечината. Пропъдих привиденията от ума си и видях далечно езеро, от което се издигаше пара. Дали Искрен бе някъде там?
Очите ми заблуждаха на югоизток и се разшириха от онова, което видяха. Може би това беше отговорът на някои от въпросите ми. Липсваше цяла част от града. Просто бе изчезнала. Нямаше развалини, нито почернели от пожар останки. В земята зееше огромна пукнатина, сякаш някой великан беше забил там гигантски клин и я бе разцепил. Реката я беше запълнила — лъскав език от вода, нахлула в града. По ръба все още се забелязваха съборени сгради, улиците свършваха до водата. Проследих с поглед тази грамадна рана в земята. Въпреки разстоянието видях, че пукнатината продължава и на отсрещния бряг. Опустошението се бе забило като копие дълбоко в сърцето на града. Спокойната вода сребрееше под зимното небе. Може би причината беше някакво неочаквано земетресение. Поклатих глава. Бе оцеляла прекалено голяма част от града. Катастрофата несъмнено беше невъобразима, но не обясняваше гибелта на града.
Бавно заобиколих откъм северната страна на кулата. Градът се простираше в краката ми. Отвъд него започваха лозя и ниви. А зад тях — гора с път, който я разделяше на две. На няколко дни с кон оттук бяха планините. Отново поклатих глава. Трябваше да съм дошъл оттам. Но изобщо не си спомнях такова пътуване. Облегнах се на стената и се зачудих какво да правя. Дори Искрен да се намираше някъде в този град, не усещах следа от присъствието му. Щеше ми се да си спомня защо и кога съм напуснал спътниците си. „Ела при мен, ела при мен“, кънтеше в мен гласът му. Обзе ме непреодолима тъга и ми се прииска просто да легна и да умра. Казах си, че е от самодивското биле. Върнах се вътре, за да се скрия от ледения вятър.