Бях вцепенен от възхита и удивление. Драконът не ми обърна внимание. Излезе от водата толкова близо до мен, че ако беше истински, щеше да ме измокри от глава до пети. Всяка капка, която падаше в реката, носеше присъщото искрене на чиста магия. Създанието стоеше на брега и четирите му гигантски крака дълбоко потъваха във влажната земя. То внимателно сви крилете си и изтръска дългата си раздвоена опашка. Златистата светлина окъпваше растящата тълпа. Обърнах се и погледнах хората. Лицата им излъчваха дълбоко уважение. Драконът имаше светли очи като на северен сокол и стойка на жребец. Той се насочи към тях и навалицата с почтителни поздрави му направи път.
— Праотец — промълвих аз. И тръгнах подире му, като прокарвах пръсти по фасадите на сградите — един от омаяната тълпа, която бавно го следваше по улицата. От кръчмите се изливаха хора, за да се присъединят към посрещането. Явно това не бе обичайно събитие. Не зная какво се надявах да открия, като вървях след дракона. Предполагам, че в този момент не съм мислил за нищо. Тогава разбрах причината, поради която главните улици на този град бяха толкова широки. Не заради каруците, а за да позволят на гигантските гости безпрепятствено да се движат по тях.
Съществото спря пред един каменен басейн. Хората се втурнаха напред за честта да участват в жива верига. Ведро след ведро преминаваше от ръка на ръка и изливаше товара си от течна магия. Когато басейнът най-после се напълни догоре с искрящата течност, Праотецът изящно наклони шия и започна да пие. Макар това да беше само призрак на Умението, видът му разбуди в мен познатата ми вече коварна жажда. Още два пъти напълниха басейна и още два пъти го изпи Праотецът, преди да продължи пътя си. Последвах го, като се дивях на видяното.
Пред нас изведнъж се появи огромната пукнатина, която нарушаваше симетрията на града. Заедно с призрачната процесия стигнах до самия й ръб, само за да видя, че всички — и мъжете, и жените, и Праотецът, изчезват в нея. Скоро останах сам до зейналата цепнатина и само вятърът шепнеше над дълбоките й води. Тук-там между облаците се показваха звезди и хвърляха отблясъци по черната им повърхност. Останалите тайни на Праотците, които можех да науча, отдавна бяха погълнати в този ужасен катаклизъм.
Обърнах се и бавно се отдалечих. Чудех се накъде и с каква цел се е бил запътил Праотецът. Отново потръпнах, когато си спомних как бе изпил сребристата сила.
Трябваше ми известно време, за да се върна до реката. Щом се озовах там, напрегнах ума си да си спомня картата от стаята на върха на кулата. Гладът ме измъчваше, но решително не му обръщах внимание. Силата на волята ми ме преведе през група биещи се призраци, но твърдостта ми се стопи, когато на улицата се появиха конете на градската стража. Отскочих настрани. Побиха ме тръпки, когато чух звука от ударите на палките им. Макар да бяха нереални, с радост се отдалечих от мястото на сбиването. Завих надясно по една по-тясна улица и минах покрай още три преки.
Спрях. Това беше площадът, където предната вечер се бях опомнил, коленичил в снега. Колона в центъра му. Спомнях си някакъв паметник, който се извисяваше над мен. Запътих се натам. Видях, че е от вездесъщия черен камък с искрящи кристали. За уморените ми очи той излъчваше същото загадъчно нереално сияние като другите сгради. По повърхността му бяха гравирани йероглифи. Бавно го обиколих. Някои, бях сигурен в това, навярно бяха като онези, които бях преписал в кулата. Дали това беше някакъв пътеуказател? Пресегнах се и докоснах познатите символи.
Нощта около мен се завъртя. Зави ми се свят. Понечих да се подпра на колоната, но някак си не я улучих и политнах напред. Протегнатите ми ръце не намериха опора и се проснах по очи върху твърдия сняг. Известно време лежах неподвижно и премигвах с невиждащи очи в тъмнината. Сетне ме блъсна топла плътна тежест. „Братко! — весело ме поздрави Нощни очи, навря студения си нос в лицето ми и побутна главата ми, за да ме събуди! — Знаех си, че ще се върнеш. Знаех си!“
(обратно)28 Котерията
Загадъчността, която обгръща Праотците, отчасти се дължи на това, че почти няма две техни изображения, които да си приличат. И не само гоблените и свитъците, които са копия на по-древни творби, но и малкото образци, оцелели от времето на крал Мъдрост. Някои от тях носят повърхностни прилики с легендите за дракони: криле, нокти, люспеста кожа и огромно тяло. Ала други — не. Поне на един гоблен Праотецът е представен като човек, но с великански ръст и златиста кожа. Няма единодушие дори по отношение на броя на крайниците, които има тази благородна раса. Възможно е да са с по четири крака и две крила или изобщо да нямат криле и да ходят на два крака като хората.