— Ти можеш ли да четеш някои от тях — попитах я аз.
— Да. Тези йероглифи се използват в една игра. Някои са по-силни от други… — Тя замълча и се вгледа в текстовете. — Но точно такива не съм виждала — разочаровано каза кралицата. — Този е почти като символа, който означава „камък“. Обаче другите са ми съвсем непознати.
— Е, той е един от онези, които са написани тук. — Опитах се да си придам бодър вид. „Камък“ не ми говореше нищо. — Тази точка като че ли е най-близо до нас. Какво ще кажеш да отидем там?
— Ще ми се да можех да видя града — тихо се обади шутът. — И дракона.
Бавно кимнах.
— Струва си да ги види човек. Там има много знания, само да разполагахме с повече време. Ако Искрен постоянно не ми беше в главата с това свое „Ела при мен, ела при мен“, струва ми се, че щях да съм по-любопитен да го проуча. — Не им бях споменал сънищата си за Моли и Сенч. Това бяха лични неща.
— Несъмнено — съгласи се Кетъл. — И това несъмнено щеше да ти навлече още неприятности. Чудя се дали Искрен не те е обвързал така, за да не ти позволи да се отклониш от пътя.
Щях да я попитам откъде знае, ако шутът тихо не бе повторил:
— Ще ми се да можех да видя града.
— Трябва да спим. Ще станем по първи зори, за да продължим пътя си. Окуражавам се, като си помисля, че Искрен е бил там преди Фицрицарин, въпреки че ме изпълват предчувствия. Трябва бързо да отидем при него.
— „Иде Катализатора, за да направи камък от плът и плът от камък. И ще събуди той драконите на света. Спящият град ще затрепери и ще се събуди пред него. Иде Катализатора“ — сънено проговори шутът.
— Писанията на Белия Дамир — почтително съобщи Кетъл, погледна ме и сякаш се ядоса. — Стотици години на писания и пророчества и всички свършват с теб, а?
— Аз не съм виновен — глуповато се защитих аз. Вече се настанявах под одеялото. С копнеж си помислих за почти топлия ден. Вятърът виеше и ми бе ужасно студено.
Тъкмо се унасях, когато шутът докосна лицето ми с топлата си ръка.
— Хубаво е, че си жив — промълви той.
— Благодаря — отвърнах аз. Припомних си играта на Кетъл, за да дам работа на ума си за през нощта.
— Ръката ти е топла — възкликнах и подскочих. — Шуте! Ръката ти е топла!
— Заспивай — сърдито се обади Славея.
Не й обърнах внимание. Смъкнах одеялото от лицето на шута и докоснах бузата му. Очите му бавно се отвориха.
— Ти си топъл — повторих аз. — Добре ли си?
— Не ми е топло — измъчено отвърна той. — Студено ми е. И съм страшно уморен.
Бързо започнах да разпалвам мангала. Другите се разшаваха. Славея седна и се втренчи в мен.
— Шутът никога не е топъл — казах им, за да им обясня припряността си. — Когато докоснеш кожата му, винаги е студен. Сега е топъл.
— Нима? — Със странно саркастичен глас попита Славея.
— Болен ли е? — Уморено попита Кетъл.
— Не зная. Не си спомням някога да е боледувал.
— Рядко боледувам — каза шутът. — Но и преди съм имал такава треска. Лягай да спиш, Фиц. Ще се оправя. До утре сутрин ще ми мине.
— При всички положения утре сутрин трябва да продължим — неумолимо заяви Кетрикен. — Вече изгубихме тук цял ден.
— Какво сме изгубили? — Почти гневно възкликнах аз. — Намерихме нова карта и научихме, че Искрен е бил в града. Не се съмнявам, че и той е отишъл там като мен и сигурно се е върнал обратно. Не сме изгубили този ден, Кетрикен, а спечелихме всички дни, през които щяхме да търсим път за надолу. Доколкото си спомням, ти сама предложи да отделим един ден, за да се спуснем по онази урва. Е, спуснахме се. — Замълчах. Поех си дъх и се насилих да се успокоя. — Няма да принуждавам никого. Но ако утре шутът не е достатъчно добре, за да пътува, ще остана с него.
Очите на кралицата блеснаха и аз се приготвих за битка. Но шутът я предотврати.
— Утре ще тръгна с вас, независимо дали съм добре — увери ни той.
— Значи е уредено — бързо каза Кетрикен. После попита по-меко: — Мога ли да ти помогна с нещо, шуте? Ако не се налагаше да бързаме, нямаше да те насилвам така. Не съм забравила и никога няма да забравя, че без теб нямаше да стигна жива в Джаампе.
Усетих, че нещо не ми е известно, но запазих въпросите за себе си.
— Ще ми мине. Просто съм… Фиц? Може ли да ми дадеш малко самодивско биле? Онази вечер чаят наистина ме сгря.
— Естествено. — Вече тършувах в раницата си, когато Кетъл предупредително се обади: