— Шутът още е трескав — казах и се наведох да събудя Славея.
— Ако остане тук, няма да е трескав, а мъртъв. И ти с него. Вълкът да шпионира ли е отишъл?
— Да. — Знаех, че е права, но въпреки това ми беше трудно да се насиля да събудя шута. Той изглеждаше като замаян. Докато другите събираха багажа, му помогнах да се облече и го накарах да си обуе втори чифт панталони. Увих го във всичките ни одеяла и го изведох навън, докато останалите вдигаха шатрата и я товареха.
— Колко може да носи една джепа — тихо попитах Кетрикен.
— Повече, отколкото тежи шутът. Но гърбовете им са доста тесни, за да ги яхнеш удобно, и са плашливи.
Бях очаквал точно такъв отговор и той не ме зарадва.
— Нещо ново от вълка? — Попита ме тя.
Пресегнах се към Нощни очи и се смаях от усилието, което трябваше да приложа, за да докосна ума му.
— Шестима конници — отвърнах аз.
— Приятели или врагове?
— Той няма откъде да знае — отбелязах аз и го попитах: „Как изглеждат конете?“
„Вкусни.“
„Едри ли са, като Сажда? Или дребни като планинските?“
„Нещо средно. Едно муле.“
Казах на Кетрикен какво ми е съобщил.
Тя поклати глава.
— Моят народ не използва коне толкова високо в Планините. Първо да видим дали са врагове. Ще действаме в зависимост от това.
— Ще бягаме ли, или ще се бием?
— И двете, разбира се.
Кралицата вече бе свалила лъка си от една от джепите и опъна тетивата му.
— Първо ще потърсим по-подходящо място за засада. После ще чакаме. Да вървим.
Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Успяхме единствено заради равния път. Славея водеше джепите, после бяхме ние с шута. Следваха ни Кетъл и Кетрикен с лъка си. Отначало оставих шута да се опита да върви сам. Той бавно се затътри напред и когато животните неизбежно започнаха да се отдалечават, разбрах, че така няма да стане. Прехвърлих ръката му през раменете си, хванах го през кръста и почти го понесох. След малко шутът вече се задъхваше и се мъчеше да не позволи на краката си да се влачат. Неестествената топлина на тялото му ме плашеше. Безмилостно продължавах, като се молех скоро да открием някакво убежище.
Ала стигнахме до нещо друго. Голяма част от склона се беше свлякла надолу, като бе отнесла със себе си повече от половината път и беше затрупала останалото с купища пръст и камъни. Славея и джепите подозрително я разглеждаха, когато ние с шута докуцукахме при тях. Оставих го да седне на един камък. Той затвори очи и отпусна глава. Плътно го увих в одеялата и отидох при певицата.
— Старо свлачище — отбеляза тя. — Може би няма да е толкова трудно да се покатерим и да се прехвърлим оттатък.
— Може би — съгласих се и незабавно потърсих с поглед подходящо място. — Ако тръгна пръв с джепите, ще можеш ли да помогнеш на шута?
— Да. — Славея го погледна. — Много ли е зле?
— Ако някой го подкрепя, може да се тътри. Изчакайте последното животно да прекоси оттатък. После минете по следите ни.
Тя кимна в знак на съгласие, но не изглеждаше много щастлива.
— Не трябва ли да изчакаме Кетрикен и Кетъл?
Замислих се.
— Не. Конниците не бива да ни настигат тук.
Щеше ми се вълкът да е с нас, защото бе много по-ловък от мен и имаше по-бързи рефлекси.
„Не мога да дойда при теб, без да ме видят. Над и под пътя има само скали и те са пред мен.“
„Нищо. Само ги наблюдавай и ме дръж в течение. Бързо ли се движат?“
„Не особено. И много спорят. Единият е дебел и уморен от ездата. Той почти не говори, но не бърза. Внимавай, братко.“
Дълбоко си поех дъх и тръгнах напред. Отначало пътят просто беше засипан с пръснати камъни, но малко по-нататък се издигна стена от големи скали и чакъл. Предпазливо избрах пътя си. Водещата джепа ме последва, другите не изостанаха от нея. Веднъж кракът ми хлътна до коляното в покрита със замръзнал сняг дупка между камъните. Внимателно го извадих и продължих.
Когато спрях и се огледах, куражът ми едва не ме напусна. Нагоре свлачището се издигаше към отвесна скала. Напред краят му не се виждаше. Изведнъж започнаха да ме плашат дребни неща. Нервното теглене на водещата джепа, неочакваната промяна на вятъра, дори нападалите над очите ми кичури коса сякаш заплашваха живота ми. На два пъти се наложи да пълзя на четири крака. Останалата част от пътя изминах приклекнал, като гледах къде стъпвам и бавно отпусках тежестта си.
Джепите не бяха толкова предпазливи. Чувах търкалящи се камъни под краката им и всеки път си мислех, че това ще раздвижи цялото свлачище. Те не бяха завързани една за друга, освен първата, която водех аз. Далеч зад последната виждах Славея и шута. Веднъж спрях и се загледах в тях. Изругах се, когато разбрах колко трудна задача съм възложил на певицата. Те се движеха два пъти по-бавно от мен, като Славея подкрепяше шута и в същото време внимаваше къде стъпват и двамата. Сърцето ми се качи в гърлото, когато тя залитна и шутът се просна до нея. Младата жена вдигна поглед, видя, че я наблюдавам, гневно вдигна ръка и ми махна да продължавам. Подчиних се. Нямаше как да им помогна.