— На, пийни си вода — каза Кетъл. Кетрикен и Славея поеха шута от ръцете ми. Надигнах меха. Цялото тяло ме болеше. Докато си поемах дъх, нещо се раздвижи в ума ми и скочих.
— Той казва, че били шестима! Трима слезли долу…
Всички очи се насочиха към мен. Кетъл даваше вода на шута. Устните й бяха свити от тревога и недоволство. Знаех от какво се бои. Ала страхът, който ми бе внушил вълкът, беше по-силен.
— Какво каза? — Попита Кетрикен. Очевидно си бяха помислили, че мислите ми пак са заблуждали.
— Нощни очи ги следи. Шестима ездачи, едно муле. Спрели при снощния ни лагер. Трима слезли долу.
— Искаш да кажеш в града, така ли — бавно попита кралицата.
„В града“ — повтори Нощни очи. Побиха ме тръпки, когато видях, че Кетрикен кима.
— Как е възможно — промълви тя. — Кетъл ни каза, че пътеуказателят ти е подействал, защото са те обучавали в Умението.
— Те сигурно също са умели — каза Кетъл и ме погледна.
Имаше само един отговор.
— Котерията на Славен — казах и потръпнах. Обзе ме страх. Те бяха ужасно близо и знаеха как да ме наранят. Умът ми се изпълни с непреодолим страх от болка. Овладях паниката си.
Кетрикен неловко ме потупа по ръката.
— Те няма лесно да минат през свлачището, Фиц. Мога да ги избия с лъка, докато го прекосяват. — Каква ирония. Моята кралица предлагаше да защити кралския убиец. Това някак си ме ободри, макар да знаех, че лъкът й не е никаква защита от котерията.
— Няма нужда да идват тук, за да ме нападнат. Или да нападнат Искрен. — Дълбоко си поех дъх и изведнъж открих още един факт в собствените си думи. — Няма нужда физически да ни последват тук, за да ни нападнат. Тогава защо изобщо са били толкова път?
Шутът се приповдигна на лакът и разтърка бледото си лице.
— Може да не преследват теб — предположи той. — Може да искат нещо друго.
— Какво?
— За какво е дошъл тук Искрен? — Попита шутът. Гласът му беше слаб, но изглежда, мислеше съвсем ясно.
— За да потърси помощта на Праотците. Славен не вярваше в тях. Виждаше това само като начин да се освободи от Искрен.
— Може би. Но не е забравил, че сам е измислил разпространената от него версия за смъртта на Искрен. Ти каза, че котерията чакала и те шпионирала. Защо, ако не за да открият неговото местонахождение? И Славен сигурно се пита какво е толкова важно, че заради него копелдакът е отложил убийството му? Погледни зад себе си, Фиц. Ти оставяш следа от кръв и хаос. Славен сигурно се чуди къде води тя.
— Защо са слезли в града — попитах аз. После зададох още по-страшен въпрос: — Откъде са знаели как да слязат в града? Аз случайно се натъкнах на пътеуказателя, но как са разбрали те?
— Може да са много по-силни в Умението от теб. Може пътеуказателят да ги е привлякъл или още преди да дойдат да са знаели много повече от теб. — Кетъл говореше предпазливо, ала очевидно не изпитваше никакви съмнения.
Изведнъж всичко ми стана ясно.
— Не зная защо са тук. Но зная, че ще ги убия, преди да успеят да стигнат до Искрен или да ми причинят повече мъки. — Изправих се.
Славея ме наблюдаваше втренчено. Струва ми се, че в този момент тя разбра точно какво представлявам. Не някакъв романтичен незаконороден принц в изгнание, който някой ден може да извърши геройство, а убиец. При това не много опитен.
— Първо си почини — посъветва ме Кетрикен. Гласът й бе спокоен и разбиращ.
Поклатих глава.
— Ще ми се да можех. Но те ми дават възможност сега. Не зная още колко ще останат в града. Надявам се да прекарат известно време там. Няма да сляза и да се срещна с тях. Не мога да се меря с тяхното Умение. Не мога да се сражавам с техните умове. Но мога да убия телата им. Ако са оставили конете, охраната и провизиите си, мога да ги лиша от всичко това. Тогава, когато се върнат, ще се озоват в капан. Без храна и подслон. Наоколо няма дивеч, даже да си спомнят как се ловува. Няма да имам друг такъв шанс.
Кетрикен кимна. На Славея сякаш й призля. Шутът се беше отпуснал на одеялото.
— Трябва да дойда с теб — промълви той.
Погледнах го и се помъчих да не се засмея.
— Ти ли?
— Просто имам чувството… че трябва да дойда с теб. Че не бива да си сам.
— Няма да съм сам. Нощни очи ме чака. — Бързо се пресегнах и открих своя другар. Той лежеше по корем в снега малко по-надолу от хората и конете. Тримата бяха запалили огън и готвеха храна. Миризмата й дразнеше вълка.