Сред планинците е разпространена една игра, доста сложна за усвояване и трудна за усъвършенстване. Тя се играе със съчетание от карти и руни. Картите са седемнадесет, приблизително колкото човешка длан, и са направени от пъстро боядисано дърво. На всяка от тях е представен герой от планинския фолклор, например Стария тъкач или Следотърсачката. Тези силно стилизирани образи се рисуват с боя върху пирографирани очертания. Руните са тридесет и една и са врязани върху сиви камъчета, които се срещат само в Планините. Това са йероглифите за „камък“, „вода“, „паша“ и т.н. Картите и камъчетата се раздават на играчите, обикновено трима, докато свършат. Те имат традиционни стойности, които се менят, ако се разиграват в комбинации. Твърди се, че играта е много древна.
Изминахме в мълчание остатъка от пътя до шатрата. Думите й бяха толкова невероятни, че не се сещах какво да кажа. Щеше да е глупаво да й задам стотиците въпроси, които напираха в мен. Тя знаеше отговорите и щеше да реши кога да ми ги разкрие. Вече го разбирах. Нощни очи безшумно и бързо се върна при мен и се затича по петите ми.
„Тя е убила някой от глутницата си, така ли?“
„Така изглежда.“
„Случва се. Не е хубаво, но се случва. Кажи й го.“
„Не точно сега.“
Когато влязохме в шатрата, никой не прояви желание да ни разпитва. Затова тихо казах:
— Убихме стражниците, подгонихме конете и хвърлихме провизиите им от скалата.
Славея само ни зяпна. Тъмните й очи бяха ококорени като на птица. Кетрикен ни наля чай и спокойно прибави храната, която носехме, към собствените ни намаляващи припаси.
— Шутът е малко по-добре — каза кралицата, колкото да завърже разговор.
Той спеше. Съмнявах се, че положението му се е променило. Очите му изглеждаха хлътнали. Косата му лъщеше от пот. Но когато докоснах лицето му, усетих, че е почти студено. Завих го по-добре.
— Ял ли е нещо? — попитах Кетрикен.
— Изпи малко бульон. Мисля, че ще се оправи, Фиц. Веднъж в Синьото езеро се разболя за ден-два. Беше същото — треска и слабост. Тогава каза, че можело да не е болест, а само промяна, която претърпявал неговият вид.
— Вчера и на мен ми каза нещо подобно — казах аз. Тя ми подаде паница топла супа. В първия момент ароматът й ми се стори приятен. После ми замириса на остатъка от супата, която изпадналите в паника стражници бяха разлели на пътя. Стиснах зъби.
— Изобщо видя ли членовете на котерията? — попита ме кралицата.
Поклатих глава и се насилих да отговоря.
— Не. Но имаше един голям кон и ако мога да съдя по дрехите в дисагите му, трябва да го е яздил Бърл. В други открих сини костюми, каквито носи Карод. И строги одежди като за Уил.
Неловко изрекох имената. В известен смисъл се боях да ги произнасям, за да не ги призова. Освен това назовавах хората, които бях убил. Умели или не, Планините щяха да ги довършат. И все пак не се гордеех с направеното, нито щях да повярвам, докато не видех костите им. Засега знаех само, че не е много вероятно да ме нападнат тази нощ. За миг си ги представих как се връщат при стълба и очакват да ги чака храна, огън и подслон. Щяха да открият студ и мрак. Нямаше да видят кръвта по снега.
Супата изстиваше. Насилих се да я изям. Просто преглъщах лъжиците, без да усещам вкуса. Талоу беше свирил на кавал. Изведнъж си го спомних как седи на задните стъпала пред миялното помещение и свири на две слугини. Затворих очи с напразната надежда да си спомня нещо лошо за него. Ала най-вероятно единственото му престъпление бе това, че е служил на зъл господар.
— Фиц — сръга ме Кетъл.
— Не блуждаех — възразих аз.
— Скоро обаче щеше. Днес твой съюзник беше страхът. Той те караше да се съсредоточаваш. Но тази нощ трябва да спиш и умът ти трябва да е добре защитен. Когато се върнат при стълба, те ще познаят, че е твое дело, и ще те потърсят. Не смяташ ли?
Знаех, че е права, но въпреки това не беше приятно да го чуя. Щеше ми се Кетрикен и Славея да не ни слушат.
— Е, ще поиграем пак, нали — предложи Кетъл.
Изиграхме четири игри. Аз спечелих две. После старицата нареди върху плата почти само бели камъчета и ми даде едно черно, с което да спечеля. Опитах се да се съсредоточа върху играта, но бях твърде уморен. Замислих се, че е изтекла повече от година, откакто бях напуснал Бъкип като труп. Повече от година, откакто не бях спал в собственото си легло. Повече от година, откакто не можех да разчитам на редовна храна. Повече от година, откакто не бях държал Моли в обятията си, повече от година, откакто тя ме бе помолила завинаги да я оставя на мира.
— Недей, Фиц.
Вдигнах глава и видях, че Кетъл внимателно ме наблюдава.
— Не можеш да си го позволиш. Трябва да си силен.