— Прекалено съм уморен, за да съм силен.
— Днес враговете ти проявиха небрежност. Не очакваха да ги откриеш. Това няма да се повтори.
— Надявам се, че ще загинат — с бодрост, каквато не изпитвах, отвърнах аз.
— Няма да е толкова лесно — възрази старицата, без да подозира, че от думите й ме побиват тръпки. — Ти каза, че долу в града било по-топло. Щом видят, че нямат провизии, те ще се върнат. Там има вода и съм убедена, че са си взели поне малко запаси за деня. Мисля, че още не можем да ги отпишем. Какво ще кажеш?
— Съгласен съм.
Нощни очи се надигна и тревожно зави. Потиснах собственото си отчаяние и го погалих, за да го успокоя.
— Просто искам да поспя — тихо казах аз. Сам в ума си, да сънувам своите сънища, без със страх да се питам къде ще се озова или кой ще ме нападне. Без да се боя, че жаждата ми за Умението ще ме погълне. Просто да поспя. — Говорех й откровено, тъй като вече знаех, че отлично разбира какво искам да кажа.
— Не мога да ти помогна — отвърна Кетъл. — Мога да ти дам единствено играта. Довери й се. Използвали са я поколения умели, за да се защитават от такива опасности.
И аз се наведох над играта, запечатах я в ума си и когато си легнах до шута, си я представих отново.
Тази нощ останах на границата между съня и бодърстването. Неведнъж се събуждах, виждах слабата светлина на мангала и спящите фигури наоколо. На няколко пъти се пресягах да проверя шута и всеки път кожата му бе все по-студена, а сънят му — по-дълбок. Кетрикен, Славея и Кетъл се редуваха да стоят на пост. Забелязах, че вълкът прави компания на кралицата. Все още не ми позволяваха да поема своята смяна и аз егоистично им бях признателен за това.
Точно преди зазоряване се събудих отново. Наоколо цареше тишина. Проверих шута, после се отпуснах по гръб и затворих очи с надеждата за още малко почивка. Вместо това в ужасяващи подробности видях огромно око. Отново отворих очи и отчаяно се опитах да се разсъня, но бях попаднал в капан. Нещо могъщо притегляше ума ми, като мъртво вълнение в море. Изправих срещу него цялата си воля. Усещах бодърстването точно над себе си, като мехур, в който мога да се вмъкна, стига да успея да го докосна. Ала не можех. Борех се, бърчех лице, опитвах се да отворя очите си.
Окото ме наблюдаваше. Невероятно тъмно око. Не на Уил. На Славен. Той ме гледаше и знаех, че съпротивата ми му доставя удоволствие. Сякаш ме държеше без никакво усилие, като муха под стъклен похлупак. Но въпреки паниката си знаех, че ако може да направи нещо повече, няма да се поколебае. Можеше да проникне през стените ми, ала не притежаваше силата да стори нещо повече от това да ме заплашва. И все пак това бе достатъчно, за да накара сърцето ми да се блъска в гърдите ми от ужас.
„Копелдако — нежно каза Славен. Думата обля ума ми като студена океанска вълна. Пропих се от заплахата й. — Зная за детето, копелдако. И за жена ти. Моли. Хубава ли е, а, копелдако? Ще я намеря ли за забавна?“
— НЕ!
Изскубнах се от него и за миг усетих Карод, Бърл и Уил. Освободих се от тях.
Събудих се. Скочих и избягах навън, бос и без плащ. Нощни очи ме последва по петите, като се зъбеше във всички посоки. Небето беше черно и обсипано със звезди. Въздухът бе студен. Разтреперано си поех дъх и се опитах да успокоя лепкавия си страх.
— Какво има — уплашено попита Славея. Тя стоеше на пост точно пред шатрата.
Само поклатих глава, неспособен да й обясня ужаса си. След малко се върнах вътре. Потта се стичаше по тялото ми така, сякаш съм изпил отрова. Колкото повече се мъчех да овладея паниката си, толкова по-силна ставаше тя. „Зная за детето. И за жена ти.“ Тези думи постоянно отекваха в мен. Кетъл се размърда на одеялото си, после се надигна, дойде зад мен и постави ръце на раменете ми.
— Проникнали са в ума ти, нали?
Кимнах и се опитах да преглътна.
Старицата се пресегна и ми даде да пия вода. Едва не се задавих.
— Мисли за играта — каза Кетъл. — Прочисти ума си от всичко друго, освен от играта.
— За играта! — свирепо извиках аз и събудих шута и Кетрикен. — За играта ли? Славен знае за Моли и Копривка. Той ги заплашва! А аз съм безсилен! Безпомощен. — Паниката отново ме обзе. Вълкът зави.
— Не можеш ли да се свържеш с тях и някак си да ги предупредиш — попита кралицата.
— Не! — рязко отсече Кетъл. — Изобщо не бива да мисли за тях.
Кетрикен ме погледна.
— Боя се, че двамата със Сенч бяхме прави. Принцесата ще е на по-сигурно място в Планинското кралство. Не забравяй, че неговата задача беше да я заведе там. Не унивай. Може би в момента Копривка е с него и се отдалечава от Славен.
— Съсредоточи се върху играта, Фиц — каза Кетъл. — Само върху играта. Неговите заплахи може да са уловка, за да те накара да ги издадеш. Не говори за тях. Не мисли за тях. Тук. Погледни тук. — Треперещите й старчески пръсти отметнаха одеялото ми и разгънаха разчертания плат. Тя отдели белите камъчета и ги подреди. — Разреши този проблем. Съсредоточи се върху него и само върху него.