Беше почти невъзможно. Погледнах белите камъчета и си помислих, че задачата е глупава. Кой играч можеше да е толкова несръчен и късоглед, че да остави играта да се превърне в такъв хаос от бели камъчета? Този проблем просто не си струваше да се решава. Но не можех и да си легна. Не смеех дори да мигам, за да не видя онова око. Ако беше цялото лице на Славен или поне двете му очи, навярно, нямаше да ми се сторят толкова ужасни. Но безплътното око изглеждаше всевиждащо и вечно, неизбежно. Взирах се в белите камъчета, докато те сякаш не се издигнаха над пресечените линии. Едно черно камъче, което да внесе победен ред в хаоса. Едно черно камъче. Стисках го в ръката си и го поглаждах с палец.
Докато вървяхме по пътя през целия следващ ден стисках камъчето в едната си ръка. С другата прегръщах шута през кръста. Тези две неща ангажираха ума ми.
Шутът изглеждаше малко по-добре. Вече не изгаряше от треска, но не можеше да приема храна, дори чай. Кетъл насила го накара да пийне малко вода, докато накрая той просто не се надигна и не поклати мълчаливо глава. Очевидно също като мен нямаше желание да разговаря. Славея и Кетъл водеха уморената ни група. Ние с шута вървяхме след джепите, а Кетрикен пазеше гърба ни с лъка си. Вълкът неуморно тичаше наоколо и ту ни изпреварваше, ту се движеше по петите ни.
Двамата с Нощни очи отново бяхме установили безмълвна връзка. Той разбираше, че не искам изобщо да мисля, и правеше всичко възможно да не ме разсейва. Въпреки това ме дразнеха опитите му да използва Осезанието, за да разговаря с Кетрикен. „Нито следа от преследвачи“ — информираше я вълкът, когато претичваше покрай нея. И продължаваше напред към джепите и Славея, само за да се върне при кралицата и мимоходом да я увери, че пътят напред е чист. Тя просто вярваше, че Нощни очи ще ми съобщи, ако открие нещо нередно по време на разузнаванията си, казвах си. Ала подозирах, че Кетрикен все повече свиква с него.
Пътят бързо ни водеше надолу. Местността се променяше. Привечер склонът над нас стана полегат и започнахме да минаваме покрай възлести дървета и покрити с мъх камъни. Тук-там зеленееше пролетна трева. Беше трудно да накараме гладните джепи да продължават напред. Направих смътно усилие да им кажа с Осезанието си, че по-нататък ще има достатъчно храна, но се съмнявам, че достатъчно ги познавах, за да им направя трайно впечатление. Опитах се да огранича мислите си до факта, че тази вечер ще разполагаме с повече дърва и че колкото по-ниско се спускаме, толкова по-топло става.
По някое време шутът посочи едно ниско растение с мънички бели пъпки и тихо каза:
— В Бъкип вече е пролет… Извинявай. Не ми обръщай внимание, извинявай.
— По-добре ли си — попитах го и решително пропъдих от ума си пролетните цветя, пчелите и свещите на Моли.
— Малко. — Гласът му потрепери и шутът рязко си пое дъх. — Ще ми се да можехме да вървим по-бавно.
— Скоро ще спрем за нощувка — отвърнах аз. Знаех, че още не можем да забавим ход. Изпитвах все по-силно чувство за неотложност и ми се струваше, че то идва от Искрен. Прогоних и това име от мислите си. Дори когато вървях по широкия път посред бял ден, се страхувах, че окото на Славен е само на едно мигване от мен и ако го зърна, те отново ще ме задържат под властта си. За миг ме обзе надежда, че Карод, Уил и Бърл умират от студ и глад, но веднага си спомних, че е опасно да мисля и за тях.
— И преди си боледувал от същата треска — отбелязах аз, за да се разсея.
— Да. В Синьото езеро. Нейно величество похарчи парите за храна за стая, за да се скрия от дъжда. — Той ме погледна. — Мислиш ли, че това може да е причината?
— Причина за какво?
— Детето й да се роди мъртво…
Гласът му заглъхна. Потърсих нужните думи.
— Едва ли има само една причина. Тя просто преживя прекалено много нещастия, докато носеше бебето.
— С Кетрикен трябваше да замине Бърич. Той щеше да се грижи за нея по-добре. Тогава не разсъждавах трезво…
— Тогава пък аз щях да съм мъртъв. Няма смисъл да се опитваме да играем тази игра с миналото, шуте. Сега сме тук и можем да правим ходовете си единствено оттук нататък.
И в този момент изведнъж открих решението на загадката на Кетъл. Ненадейно всичко ми стана толкова ясно, че се зачудих как не съм се сетил по-рано. И тогава разбрах. Всеки път щом поглеждах плата, аз се питах как може да се е стигнало до толкова глупаво положение. Бях виждал само безсмислените ходове преди моя. Но щом държах черното камъче в ръката си, те вече нямаха значение. Палецът ми поглади лъскавото камъче.