— Сега сме тук — повтори шутът и усетих, че настроението му е същото като моето.
— Кетрикен каза, че всъщност може да не си болен. Че можело да е… характерно за твоя вид. — Чувствах се неловко да повдигам този въпрос.
— Възможно е. Виж. — Той свали ръкавицата си, вдигна ръка и прокара нокти по бузата си. Останаха сухи бели следи. Кожата на ръката му се лющеше.
— Като от слънчево изгаряне е. Смяташ ли, че е от времето, което си прекарал на закрито?
— И това е възможно. Само че ако е като предишния път, ще ме сърби и цялото ми тяло ще се обели. И ще придобия още малко цвят. Очите ми променят ли се?
Погледнах ги. Колкото и добре да го познавах, това все пак не бе лесна задача. Дали безцветните му ириси бяха потъмнели още мъничко?
— Може би са малко по-тъмни. Не повече от пиво, повдигнато към светлината. Какво ще стане с теб? Ще продължаваш ли да боледуваш и да потъмняваш?
— Не зная — призна той.
— Как така не знаеш? Твоите старци как изглеждаха?
— Като теб, глупаво момче. Хора. Някъде в рода ми е имало Бял. И тази древна кръв отново придобива форма в мен. Но аз не съм повече Бял, отколкото човек. Смяташ ли, че такъв като мен е бил нещо обичайно за моя народ? Казвал съм ти. Аз съм изключение дори сред онези, които споделят смесената ми кръв. Мислиш ли, че всяко поколение са се раждали Бели пророци? Тогава нямаше да ни взимат на сериозно. Не. През моя живот аз съм единственият Бял пророк.
— Но твоите учители не може да не са те предупредили какво да очакваш. Нали самият ти казваш, че са записвали абсолютно всичко.
Шутът се усмихна, но гласът му бе горчив.
— Моите учители бяха прекалено сигурни, че знаят какво да очакват. Те възнамеряваха строго да планират образованието ми и да ми разкриват онова, което смятат, че трябва да зная, когато те смятат, че трябва да го узная. След като се оказа, че моите пророчества не отговарят на плановете им, те не бяха доволни от мен. Опитаха се да ми тълкуват собствените ми думи! Имало други Бели пророци, разбираш ли? Но когато се опитах да ги накарам да проумеят, че аз съм Белия пророк, те не го приеха. Показваха ми писание след писание и се мъчеха да ме убедят в дързостта ми да твърдя такова нещо. Ала колкото повече четях, толкова повече растеше увереността ми. Опитах се да им кажа, че времето ми наближава. Те само ме посъветваха да чакам и да уча още, за да съм сигурен. Когато заминах, не бяхме в много добри отношения. Сигурно са се изненадали, че съм ги напуснал толкова млад, въпреки че го предсказвах от години. — Той ми се усмихна странно извинително. — Може би ако бях останал да довърша образованието си, щяхме да знаем как да спасим света.
Стомахът ми се сви. Мислех, че поне шутът знае какво ни предстои.
— Какво всъщност знаеш за бъдещето?
Той въздъхна.
— Само че ще го направим заедно, Фицчо, скъпи. Само че ще го направим заедно.
— Мислех, че си изучавал всички писания и пророчества…
— Изучавал съм ги. И когато бях по-млад, сънувах много сънища, дори ми се явяваха видения. Но вече съм ти казвал — нищо не съвпада напълно. Вземи себе си, Фиц. Ако ти покажа вълна, стан и ножици, нима ще ги погледнеш и ще речеш: „О, това е кафтанът, който някой ден ще нося“? Но щом облечеш кафтана, после е лесно да погледнеш назад и да кажеш: „О, тези неща предвидиха този кафтан“.
— Тогава каква е ползата — отвратено попитах аз.
— Ползата ли — повтори шутът. — Никога не съм мислил за това по този начин. За ползата.
Известно време вървяхме в мълчание. Виждах какви усилия му коства да не изостава и напразно ми се искаше да бе имало начин да задържа един от конете на преследвачите ни.
— Можеш ли да предвиждаш времето, Фиц? Или да разчиташ животински следи?
— Някои от признаците на времето са ми известни. По-добър съм обаче в следите.
— Но и в двете неща винаги ли си сигурен, че си прав?
— Никога. Всъщност разбираш чак когато всичко свърши.
— Същото е и с моето предсказване на бъдещето. Никога не зная… Моля те, хайде да спрем, поне за мъничко. Трябва да си поема дъх и да пийна вода.
Неохотно се подчиних. Край пътя имаше един покрит с мъх камък и той седна на него. Наблизо растяха вечнозелени дървета от непознат ми вид. Излязох от пътя и седнах до шута. Мигом долових разликата. Действието на пътя бе тихо като бръмчене на пчели, но когато внезапно престанеше, го усещах. Прозях се, ушите ми изпукаха и главата ми се проясни.