Бавно излагах мислите си пред другите, докато вечерта седяхме край огъня. Опитвах се да среша мократа си коса с гребена на Кетрикен. Привечер се бях отделил от другарите си и за пръв път, откакто бяхме напуснали Джаампе, най-после успях да се изкъпя. Освен това, доколкото можах, изпрах част от дрехите си. Когато се върнах в лагера, установих, че и на другите им е дошла същата идея. Кетъл мрачно простираше прането си на един от драконите. Бузите на Кетрикен бяха по-румени от обикновено и тя беше сплела влажната си коса на стегната плитка. Славея сякаш бе забравила гнева си към мен. Всъщност тя като че ли напълно беше забравила за всички останали. Със замислено изражение се взираше в пламъците и почти усещах думите и звуците, които се въртяха в главата й. Зачудих се какво ли е — дали е като разрешаването на загадките, които ми поставяше Кетъл. Струваше ми се странно да наблюдавам лицето й като зная, че в ума й се появява песен.
Нощни очи дойде и отпусна глава на коляното ми. „Не ми харесва да спя сред тези живи камъни“ — сподели той.
— Като че ли всеки момент могат да се събудят — отбелязах аз.
Кетъл с въздишка седна до мен и бавно поклати глава.
— Едва ли. — Това сякаш й навяваше тъга.
— Е, тъй като не можем да разрешим загадката им, утре ще продължим пътуването си — каза Кетрикен.
— Какво ще направиш — попита шутът, — ако Искрен не е на последното място от картата?
— Не зная — призна кралицата. — И нямам намерение да мисля за това, докато не се случи. Възможностите не са изчерпани — дотогава няма да си позволя да се отчая.
Хрумна ми, че говори така, сякаш обсъжда игра. Оставаше й само един ход, който обаче можеше да я изведе до победа. После реших, че твърде дълго съм се съсредоточавал върху игрите на Кетъл. За последен път прокарах гребена през косата си и я завързах на опашка.
„Ела на лов с мен, преди да е станало съвсем тъмно“ — предложи вълкът.
— Мисля да отида на лов с Нощни очи — казах аз, изправих се и се протегнах. С въпросително повдигнати вежди погледнах шута, но той беше потънал в размисъл и не отговори. Когато понечих да се отдалеча от огъня, Кетрикен ме попита:
— Не те ли заплашва опасност?
— Вече сме далеч от пътя на Умението. Отдавна не съм имал по-спокоен ден. В известен смисъл.
— Може да сме далеч от пътя на Умението, но все още сме в сърцето на земя, някога обитавана от умели. Те са оставили следите си навсякъде. Докато си из тези хълмове, не можеш да твърдиш, че си в безопасност. Не бива да ходиш сам.
Нощни очи нададе нетърпелив гърлен вой. Копнеех да отида на лов с него, да дебна и да преследвам, да се движа в нощта без човешки мисли. Ала не можех да пренебрегна предупреждението на Кетъл.
— Аз ще отида с него — внезапно предложи Славея, стана и избърса длани в хълбоците си. Дори някой освен мен да го намери за странно, никой не го показа. Очаквах поне подигравателно сбогуване от страна на шута, но той продължи да се взира в мрака. Надявах се, че не се разболява пак.
„Имаш ли нещо против тя да дойде с нас?“ — попитах Нощни очи.
В отговор вълкът примирено въздъхна и се затича към гората. Последвах го по-бавно. Славея тръгна до мен.
— Не трябва ли да го настигнем — попита тя след малко. Гората и сгъстяващата се тъмнина ни обгръщаха. Нощни очи не се забелязваше, но пък и нямаше нужда да го виждам.
— Когато ловуваме, ние се движим отделно един от друг — тихо, макар и не шепнешком отвърнах аз. — Щом някой от нас вдигне дивеч, другият бързо идва, или да го пресрещне, или да участва в преследването.
Очите ми се приспособиха към мрака. Вървяхме в посока, обратна на статуите, и навлизахме в гора, недокосната от човешки ръце. Наоколо силно ухаеше на пролет, ясно чувах песните на жабите и насекомите. Скоро попаднах на животинска следа и тръгнах по нея. Славея ме следваше, не безшумно, но не и тромаво. Когато се намира в гора, човек се движи или със или срещу нея. Някои хора го правят инстинктивно, други никога не се научават. Певицата се движеше с гората, привеждаше се под надвисналите клони и заобикаляше други. Не се опитваше да си пробива път през гъсталаците, а гъвкаво се промъкваше край тях.
„Толкова силно я усещаш, че няма да видиш и заек, даже да го настъпиш!“ — скара ми се Нощни очи.
В този момент от храста точно до мен изскочи заек. Втурнах се след него, като се превих надве, за да го последвам по животинската пътека. Той беше много по-бърз от мен, но аз знаех, че най-вероятно ще заобиколи в кръг. Освен това знаех, че вълкът се приближава, за да го пресрещне. Чух Славея да бърза след мен, но нямах време да мисля за нея и не изпусках от поглед животинчето, което заобикаляше дървета и ниски клони. На два пъти едва не го хванах. На втория път обаче заекът попадна право в зъбите на Нощни очи. Вълкът го прикова към земята с предните си лапи, захапа черепа му и рязко завъртя глава, за да счупи врата му.