Вълкът неохотно се съгласи и продължихме. На един открит склон, все още топъл от слънцето, Нощни очи забеляза помръдване на ухо и проблясък на око и с два скока се хвърли след заека. Друг заек се подплаши и заподскача към върха на хълма. Подгоних го, но шутът извика, че вече се връщал. По средата на склона разбрах, че няма да настигна заека. Когато се изкачих на върха, животинчето не се виждаше. Нощният вятър леко шумолеше из дърветата. Долових миризма, едновременно странна и позната. Не можах да я определя, ала всичко, свързано с нея, ми се струваше неприятно. Докато стоях с разширени ноздри и се опитвах да я разпозная, Нощни очи безшумно дотича при мен и ми нареди: „Свий се!“
Без изобщо да се замисля, аз се подчиних, приклекнах до него и се заозъртах за опасност.
„Не! Свий се в ума си.“
Този път мигом разбрах какво иска да каже и панически вдигнах мислените си стени. Неговият по-остър нос незабавно беше свързал слабата миризма във въздуха с тази на дрехите на Бърл.
Страхът може да е мощен стимул за ума. Изведнъж проумях нещо, което трябваше да е било очевидно. Не бяхме много далеч от площада с черния пътеуказател. Изсечените върху стълбовете символи показваха не само накъде водят съседните пътища, но и къде могат да отведат човек самите колони. До следващия пътеуказател. От древния град имаше само една крачка до всяко обозначено място. В момента тримата можеха да са съвсем близо до мен.
„Не. Само един е, и не е наблизо. Използвай носа си, ако не можеш да използваш мозъка си — язвително ме успокои Нощни очи. — Да го убия ли?“ — нехайно предложи той.
„Моля те. Но се пази.“
Вълкът презрително изсумтя. „Той е много по-дебел от оная дива свиня, която убих. Пуфти и се поти, докато се спуска по пътеката. Лежи неподвижно, малки братко, докато се избавя от него.“ Безшумен като смъртта, вълкът потъна в гората.
Останах цяла вечност в очакване да чуя нещо: изръмжаване, вик, тичащи стъпки в храсталака. Нямаше нищо. Колкото и да раздувах ноздри, не успях да усетя неуловимата миризма. Внезапно повече не можех да стоя приклекнал и да чакам. Скочих на крака и последвах Нощни очи, също толкова безшумно опасен, колкото него. Преди, когато бяхме тръгнали на лов, не бях обърнал много внимание къде отиваме. Сега разбрах, че сме стигнали по-близо до пътя на Умението, отколкото съм подозирал. Нашият лагер не беше далеч.
Също като далечна музика внезапно усетих тяхното Умение. Заковах се на място. Насилих ума си да застине неподвижно и оставих Умението им да докосва сетивата ми.
„Близо съм. — Бърл, задъхан от възбуда и страх. Беше готов и чакаше. — Усещам го, приближава се. — Пауза. — О, това място не ми харесва. Изобщо не ми харесва.“
„Спокойно. Ще е нужно само едно докосване. Докосни го както ти показах и стените му ще се срутят.“ — Уил говореше като учител на чирак.
„Ами ако има нож?“
„Няма да има време да го използва. Повярвай ми. Ничии стени не могат да издържат на това докосване, гарантирам ти. Трябва само да го докоснеш. Аз ще дойда чрез теб и ще свърша останалото.“
„Защо аз? Защо не ти или Карод?“
„Наистина ли предпочиташ задачата на Карод? Освен това тъкмо ти държеше копелдака във властта си и прояви глупостта да го затвориш в килия. Върви и изпълни задачата, която отдавна трябваше да е изпълнена. Или искаш пак да изпиташ гнева на нашия господар?“
Бърл потрепери. И аз треперех, защото го усещах. Славен. Мислите бяха на Уил, но някъде Славен също ги чуваше. Зачудих се дали Бърл също толкова ясно, колкото мен, съзнава, че независимо дали той ще убие копелдака, Славен пак ще изпитва удоволствие да му причинява болка. Че споменът за измъчването му е бил толкова приятен, че Славен вече не може да мисли за него, без да се сеща какво удоволствие му е доставило.
Радвах се, че не съм на мястото на Бърл.
„Ето го! Това беше копелдакът! Открий го!“
Трябваше да умра. Уил ме бе открил, беше открил нехайната ми мисъл да се носи във въздуха. Бе му било нужно само мимолетното ми съчувствие към Бърл. Той се хвърли по следата ми като копой. „Пипнах го!“
Последва момент на напрежение. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, докато се пресягах с Осезанието си наоколо. Нямаше нищо по-голямо от мишка. Усетих Нощни очи надолу по склона. Движеше се бързо и незабележимо. И все пак Бърл беше казал, че се приближава към мен. Дали бе открил начин да се скрива от моето Осезание? От тази мисъл коленете ми омекнаха.