Някъде далеч надолу по склона чух вик. Вълкът го беше нападнал.
„Не, братко, не аз.“
Едва успях да разбера мисълта му. Олюлях се от удара на Умението, ала въпреки това не усетих източника му. Сетивата ми си противоречаха, сякаш скачах във вода и усещах, че е пясък. Без да имам ясна представа какво правя, се затичах надолу по склона.
„Това не е той! — Беше Уил. — Какво е това? Кой е този?“
Ужасено мълчание. „Това е оня изрод, шутът! — Ярост. — Къде е копелдакът? Бърл, несръчен идиот такъв! Ти ни издаде!“
Но не аз, а Нощни очи нападна Бърл. Макар и от разстояние чух ръмженето му. В мрачната гора един вълк се нахвърли върху Бърл и писъкът на Умението, който нададе той при вида на могъщите челюсти, приближаващи се към лицето му, бе толкова пронизителен, че Уил се разсея. В този момент вдигнах стените си и се затичах, за да се присъединя към Нощни очи.
Очакваше ме разочарование. Те бяха много по-далеч, отколкото предполагах. Изобщо не успях да зърна Бърл, освен през погледа на вълка. Макар Нощни очи да го смяташе за дебел и тромав, той се оказа много бърз, когато по петите го гонеше вълк. Въпреки това, ако разстоянието бе по-голямо, Нощни очи щеше да го догони. С първия си скок в зъбите му остана само плащът на Бърл. Второто му нападение разпори панталон и плът, ала Бърл продължи да тича. Вълкът го видя да стига до черния площад и да се насочва към колоната, умолително протегнал ръка. Дланта му докосна лъскавия камък и Бърл изведнъж изчезна. Нощни очи рязко спря и лапите му се плъзнаха по хлъзгавите плочи. Той заотстъпва от стълба, сякаш Бърл се беше хвърлил в пламтяща клада, като ръмжеше не само от гняв, но и от страх.
Внезапно ме връхлетя вълна от Умение. Тя нямаше физическо проявление и все пак ударът ме повали на земята и изкара въздуха от гърдите ми. Зави ми се свят, ушите ми запищяха. Лежах безпомощно открит за всеки, който пожелаеше да проникне в мен. Може би ме спаси тъкмо това, че в този момент не усещах нито следа от Умение в себе си.
Ала чувах другите. В излъчването им нямаше смисъл, само абсолютен страх. Сетне те избледняха в далечината, сякаш ги отнесе самата река на Умението. В удивлението си едва не се пресегнах след тях. Те като че ли бяха разбити на парчета. Заглъхващият им смут ме обливаше. Затворих очи.
После чух гласа на Кетъл панически да вика името ми.
„Нощни очи!“
„Вече отивам. Настигни ме!“ — мрачно отвърна вълкът. Подчиних се.
Когато стигнах при шатрата, целият бях изподран и мръсен и единият крачол на панталона ми бе разпорен на коляното. Кетъл стоеше навън и ме чакаше. Огънят беше разпален, за да се вижда отдалеч. Когато я зърнах, бясното туптене на сърцето ми се поуспокои. Почти си мислех, че са ги нападнали.
— Какво има — попитах, когато дотичах при нея.
— Шутът — отвърна старицата и прибави: — Чухме вик и изтичахме навън. После чух ръмженето на вълка. Насочихме се натам и намерихме шута. — Тя поклати глава. — Не съм сигурна какво му се е случило.
Понечих да вляза в шатрата, но Кетъл ме хвана за ръката. Беше изненадващо силна за старица.
— Нападнаха ли те — попита ме тя.
— В известен смисъл. — Накратко й разказах случилото се. Очите й се разшириха, когато споменах за вълната от Умение.
Когато свърших, Кетъл кимна, мрачно потвърждавайки подозренията си.
— Търсили са теб, а са попаднали на него. Той няма ни най-малка представа как да се защитава. Мисля, че още го държат.
— Какво? Как? — Смаях се аз.
— На площада. Двамата бяхте свързани с Умението, макар и за кратко, чрез силата на камъка и поради това какви сте самите вие. Това оставя нещо като… път. Колкото по-често се свързват двама, толкова по-силен става той. С честотата идва връзка, нещо като връзките между членовете на котерия. Другите умели могат да откриват такива връзки, ако ги търсят. Често са като задни врати, неохранявани входове към ума на някой умел. Този път обаче вместо теб са открили шута.
Изражението ми я накара да пусне ръката ми. Влязох в шатрата. В мангала пламтеше слаб огън. Кетрикен стоеше на колене до шута и тихо му говореше. Пребледнялата Славея седеше неподвижно на одеялото си и го гледаше, вълкът неспокойно обикаляше из тясното пространство.
Бързо се приближих и приклекнах до шута. Когато го зърнах, едва не отскочих. Бях очаквал да лежи в безсъзнание. Вместо това той бе вцепенен, а очите му бяха широко отворени и подскачаха наляво-надясно, като че ли наблюдаваше някаква ужасна битка. Докоснах го по ръката. Вдървеността на мускулите му и студенината на тялото му ми напомниха за труп.