По-мекото време беше единственото, с което положението на групата ни се подобри през тези дълги дни по пътя на Умението. Дъждът ставаше все по-слаб и непостоянен. Дърветата се разлистваха, а хълмовете се раззелениха почти за една нощ. Джепите пасяха на воля, а Нощни очи откриваше много дребен дивеч. По-малкото часове сън ми се отразяваха, но проблемът нямаше да се разреши, ако оставех вълка да ловува сам. Вече се боях да спя. Нещо повече, Кетъл се боеше да ми позволи да спя.
Без да я моля, старицата пое грижата за моя ум. Негодувах, ала не бях толкова глупав, че да се съпротивлявам. Кетрикен и Славея бяха приели, че тя знае достатъчно за Умението. Вече не ми позволяваха да се отдалечавам сам, нито в компанията на шута. Когато нощем ходех на лов с вълка, с нас идваше Кетрикен. Славея оставаше с мен на пост, по време на който по настояване на Кетъл ме разсейваше, като ме учеше на най-различни песни и истории. През кратките ми часове на сън Кетъл бдеше над мен и до нея вдигаше пара чай от самодивско биле. Ако се наложеше, можеше да го излее в гърлото ми и да упои моето Умение. Всичко това ме дразнеше, но най-зле беше, когато денем вървяхме заедно. Не ми се позволяваше да говоря за Искрен, за котерията и изобщо за нищо, свързано с тях. Вместо това работехме върху различни варианти на играта, събирахме билки за вечерята или й рецитирах историите на Славея. Винаги, когато заподозреше, че се разсейвам, тя ме удряше с тоягата си. А щом се опитах да насоча разговора към нейното минало, надуто заявяваше, че това можело да доведе до въпроси, които трябвало да избягваме.
Няма по-трудна задача от това да се мъчиш да не мислиш за нещо. Колкото и да се съсредоточавах върху други неща, ароматът на някое крайпътно цвете ми навяваше мисли за Моли, а оттам и за Искрен, който ме бе повикал и не ми беше позволил да отида при нея. Понякога бърборенето на шута ми напомняше за търпимостта на крал Умен към неговите остроумия, а после и за това как и от чии ръце бе умрял моят крал. Най-тежко приемах мълчанието на Кетрикен. Тя вече не ми говореше за тревогата си за Искрен. Не можех да я погледна, без да усетя колко много копнее да го намери, а в следващия миг се укорявах, че мисля за него. Ето как минаваха за мен дългите дни на нашето пътуване.
Местността постепенно се променяше. Спускахме се все по-ниско в долина след долина. Известно време пътят лъкатушеше край млечносива река. На места водата го бе стеснила до едва проходима пътека. Веднъж стигнахме до огромен мост. Когато го зърнахме в далечината, изящната му структура ми напомни за скелет и аз се уплаших, че ще открием само разбити останки от някогашните греди. Вместо това прекосихме по дъга, която се издигаше над водата ненужно високо, сякаш от радост, че е в състояние да го стори. Настилката беше лъскаво черна, арките над и под нас — светлосиви. Не успях да разбера от какво е направен — дали от истински метал, или от странен камък, защото материалът повече приличаше на тъкано влакно, отколкото на кован метал или дялан камък. Изяществото и грациозността му за известно време накараха дори шута да замълчи.
След моста прехвърлихме няколко ниски хълма и започнахме да се спускаме. Този път долината бе тясна и дълбока като пукнатина в земята, сякаш някакъв великан много отдавна я беше разцепил с бойната си брадва. Пътят минаваше от едната й страна и неумолимо продължаваше надолу. Не виждахме много от околността, тъй като самата долина бе пълна с облаци и зеленина. Това ме озадачаваше, докато не стигнахме до първото ручейче топла вода. То извираше точно край пътя, ала отдавна беше презряло покритите с орнаментални релефи каменни стени и дренажен канал, създадени от някакъв изчезнал строител. Шутът започна да души миризмата му и да обсъжда въпроса дали трябва да я отдаде на развалени яйца или на някакви стомашни газове на самата земя. За пръв път дори аз не се усмихнах на грубостта му. Бе отишъл прекалено далеч и в бъбренето му не беше останало нищо смешно, а само нетактичност и жестокост.
Рано следобед стигнахме до район с горещи вирове. Изкушението бе неустоимо и Кетрикен ни позволи да се установим на лагер. Можехме да отпуснем уморените си тела в топлата вода, макар че шутът се отказа заради миризмата. На мен не ми миришеше по-лошо, отколкото парите в баните в Джаампе, но с радост се отказах от неговата компания. Той отиде да потърси по-студена вода и тъй като жените заеха най-големия вир, аз се оттеглих в един от по-малките на известно разстояние от тях. Дълго лежах във водата, после реших да изпера дрехите си — минералната вода миришеше доста по-неприятно от тях. След това ги прострях на тревата да съхнат и отново се отпуснах във водата. Нощни очи дойде, клекна на брега и озадачено се втренчи в мен, свил опашка около краката си.