— Не разбирам защо ми отказвате — вцепенено казах аз.
Искрен спря безкрайното си стържене. Бях очаквал да се обърне и да ме погледне, но той само се наведе по-ниско и почисти праха и парчетата камък. Не можех да повярвам на напредъка, който беше постигнал. Сега целият десен крак на дракона почиваше върху камъка. Наистина, още му липсваха фините детайли, ала самият крак бе окончателно готов. Искрен предпазливо прокара ръка по един от каменните пръсти. После неподвижно седна до творението си, търпелив и безмълвен. Не забелязвах никакво движение на ръката му, но усещах течащото Умение. Наистина изглеждаше така, сякаш драконът е бил скрит в камъка и задачата на Искрен е била люспа по люспа да го разкрие.
— Престани, Фиц — раздразнено отвърна Искрен. Да престана да се пресягам към неговото Умение. Да престана да го разсейвам.
— Позволете ми да ви помогна — отново започнах аз. Нещо в работата ме привличаше. Преди, когато Искрен бе стъргал камъка с меча си, драконът ми се беше струвал възхитително произведение на изкуството. Ала сега, когато и Искрен, и Кетъл прилагаха силите си, той искреше от Умение. Това беше невероятно привлекателно, както отблясъците на слънчеви лъчи по повърхността на поток привличат окото или уханието на прясно изпечен хляб разбужда глада. Копнеех да помогна за оформянето на това могъщо същество. Само като ги гледах, в мен се събуждаше такава жажда за Умението, каквато не бях изпитвал никога. — Ние сме свързани от отдавна. В дните, когато въртях греблото на „Руриск“, ти ми казваше, че съм твоята котерия. Защо сега ме отблъскваш, след като мога да ти помогна и толкова отчаяно се нуждаеш от помощ?
Искрен въздъхна. Пръстът на дракона не беше завършен, ала вече виждах бледите очертания на люспите и началото на зловещо закривения нокът. Усещах формата му — набразден като нокът на ястреб. Жадувах да се наведа и да прокарам тези бразди в камъка.
— Престани да мислиш за това — твърдо ми заповяда Искрен. — Фиц. Фиц, погледни ме. Чуй ме. Спомняш ли си първия път, когато използвах силата ти?
Спомнях си. Бях припаднал.
— Вече си зная силата — отвърнах аз.
Той не ми обърна внимание.
— Когато ми каза, че си кралски човек, ти нямаше представа какво ми предлагаш. Повярвах на думата ти, че знаеш какво правиш. Но ти не знаеше. Сега ясно ти заявявам, че не знаеш за какво ме молиш. Аз зная какво ти отказвам. И толкова.
— Но, Искрен…
— По този въпрос крал Искрен не желае да слуша повече възражения, Фицрицарин. — Той ми даде да разбера къде ми е мястото, както не бе правил почти никога.
Поех си дъх и отказах да позволя раздразнението ми да се превърне в гняв. Искрен отново внимателно постави ръка върху пръста на дракона. За миг се заслушах в звука, който издаваше длетото на Кетъл. Старицата освобождаваше опашката на съществото от камъка. Докато работеше, пееше някаква стара любовна балада.
— Ваше величество. Ако ми кажете какво не зная, сигурно сам ще мога да реша…
— Решението не е твое, момко. Ако наистина искаш да помогнеш, иди да накъсаш клонки и направи метла. Измети парчетата и праха. Много е неудобно да стоиш на колене върху тях.
— Предпочитам да ви помогна истински — измърморих, докато се отдалечавах.
— Фицрицарин! — Гласът му прозвуча остро, глас, какъвто като малък не бях чувал никога. Стреснато се обърнах.
— Прекрачваш границата — твърдо заяви Искрен. — Моята кралица поддържа огньовете и ми точи длетата. Над такава работа ли се поставяш?
В такъв момент е най-подходящ краткият отговор.
— Не, ваше величество.
— Тогава ми направи метла. Утре. Колкото и да не ми се ще да го кажа, сега всички ще си починем, поне за известно време. — Той бавно се изправи, олюля се и нежно постави сребърната си ръка върху огромното рамо на дракона. — Призори — обеща Искрен.
Бях очаквал да повика Кетъл, но тя вече бе станала и са протягаше. Бяха свързани с Умението. Думите вече бяха излишни. Ала не и за неговата кралица. Искрен заобиколи статуята и отиде при Кетрикен, която седеше до един от огньовете и точеше едно длето. Силният шум заглуши меките ни стъпки. За миг кралят спря и погледна жена си, после тихо каза:
— Милейди, време е да поспим.
Кетрикен се обърна и с покритата си със сивкава прах длан отметна непокорните кичури от челото си.
— Както желаете, милорд. — Успя да скрие почти цялата болка в гласа си.
— Аз не съм чак толкова уморена, ваше величество. Мога да продължа да работя, ако искате. — Бодрият глас на Кетъл беше почти дразнещ. Забелязах, че Кетрикен изобщо не се обръща да я погледне. Искрен само рече: