— Понякога е по-добре да си починеш, преди да се умориш. Ако спим, докато е тъмно, по светло ще работим по-добре.
Кралицата потръпна, сякаш я беше укорил.
— Мога още повече да разпаля огньовете, милорд, ако желаете — рече тя.
— Не. Искам да си почина. Заедно с вас. Ако сте съгласна, милейди.
Това бе само сянка на неговата обич, ала Кетрикен се вкопчи в нея.
— С удоволствие, милорд. — Заболя ме, че се задоволява с толкова малко.
„Тя не е доволна, Фиц, нито пък аз съм безчувствен за болката й. Давам й каквото мога. Каквото е безопасно да й дам.“
Моят крал все още с лекота четеше мислите ми. Смирен, аз им пожелах лека нощ и се запътих към шатрата. Когато се приближихме, Нощни очи се надигна, протегна се и се прозя.
„Ходи ли на лов?“
„При цялото това месо защо да ходя на лов?“ Чак сега забелязах купчината кокали около него. Той отново легна сред тях, уви опашка около носа си, по-богат от всеки друг вълк. За миг му завидях.
Славея садеше на пост край огъня пред шатрата, отпуснала арфата в скута си. Понечих с кимване да я подмина, после спрях и погледнах инструмента. Тя с радостна усмивка го вдигна пред очите ми.
Шутът бе надминал себе си. Нямаше позлата, орнаменти и инкрустации от слонова кост, каквито според някои отличават качествените арфи. Имаше само копринена лъскавина на заоблена повърхност и онази фина резба, която подчертава структурата на самото дърво. Искаше ми се да докосна арфата, да я подържа. Дървото привличаше ръката към себе си.
Въпреки дългия си сън се унесох веднага щом си легнах. Мисля, че не бях спал дълго, когато усетих шум навън. Пресегнах се с Осезанието си. Мъже. Четирима. Не, петима. Тихо се изкачваха по склона към колибата. Не можах да разбера нищо друго за тях, освен че идват крадешком като ловци. Някъде в една сумрачна стая Бърич безшумно се надигна, изправи се и бос отиде при леглото на Моли. Приклекна до него и леко я докосна по ръката.
— Бърич? — Тя затаи дъх и учудено зачака.
— Тихо — прошепна Бърич. — Стани. Обуй си обувките и хубаво увий Копривка, но се опитай да не я събудиш. Навън има хора и ми се струва, че не ни мислят доброто.
Бях горд с нея. Без да задава въпроси, Моли мигом седна на леглото, облече си роклята върху нощницата, нахлузи си обувките и уви Копривка с одеялото. Детето не се събуди.
Междувременно Бърич се бе обул и беше взел меча си. После посочи на Моли затворения с капаци прозорец.
— Ако ти кажа, скочи през прозореца с Копривка. Но само ако ти кажа. Мисля, че са петима.
Моли кимна, извади ножа от колана си и застана между детето си и опасността.
Бърич зае позиция до вратата. Сякаш изтече цялата нощ, докато мълчаливо чакаха нападателите си.
Резето бе спуснато, ала вратата беше много стара. Бърич ги остави да я блъснат два пъти и когато тя започна да поддава, с ритник разби скобите, така че при следващия им опит тя широко се разтвори. В стаята влетяха двама мъже, изненадани от внезапната липса на съпротива. Единият падна, другият се строполи отгоре му и Бърич заби и извади меча си от тях още преди третият да се е появил на прага.
Той бе едър мъж, риж и червенобрад. С рев се втурна в хижата и прегази двамата ранени. Носеше дълъг меч, чудесно оръжие. Наред с ръста му, това му даваше почти два пъти по-голям обсег от този на Бърич. Здравенякът зад него извика:
— В името на краля, идваме за уличницата на копелето-осезател! Хвърли оръжието и се дръпни настрани.
Щеше да е по-разумно, ако не беше разпалвал повече гнева на Бърич, който почти небрежно спусна меча си, за да довърши един от мъжете на пода, сетне отново го вдигна срещу червенобрадия. Той заотстъпва в опит да си осигури пространство, за да използва преимуществото на оръжието си. На Бърич не му оставаше друг избор, освен да го последва, защото нямаше да има никакъв шанс, ако противникът му се отдалечеше толкова, че да може свободно да развърти меча си. Здравенякът и една жена мигом нахлуха в колибата. Бърич ги стрелна с поглед.
— Моли! Както ти казах!
Тя вече бе до прозореца, прегърнала Копривка, която плачеше от страх. Моли бързо се качи на един стол, отвори капаците и прехвърли крак навън. Докато Бърич се биеше с червенобрадия, жената се хвърли зад него и заби ножа си в кръста му. Той нададе дрезгав вик и отчаяно парира оръжието на съперника си. Когато Моли стъпи на перваза и понечи да скочи долу, здравенякът светкавично се хвърли към нея и грабна Копривка от ръцете й. Чух ужасения писък на Моли.
Тя изчезна в мрака.
Не можех да повярвам. Бърич също. Жената извади ножа си от кръста му и отново се приготви за атака. Той удави болката си в гняв, завъртя се, нанесе й удар през гърдите и се обърна към червенобрадия. Ала той бе отстъпил назад. Мечът му продължаваше да е насочен напред, но мъжът стоеше неподвижно.