Описанието й ги накара да вземат решение. Здравенякът се приближи до Бърич и му подаде все още дерящото се бебе. Червенобрадият мяташе мълнии с очи, но мълчеше. Бърич взе Копривка, ала не забрави да вдигне и меча си от пода. Моли стрелна рижия с поглед.
— Ти. Иди там при него. Бърич. Излез с Копривка навън. Занеси я там, откъдето вчера набра мента. Ако ме принудят да го направя, не искам тя да гледа. Това може да я накара да се страхува от пчелите, които са нейни слуги.
Бърич се подчини. Това ми се стори най-поразително от всичко, на което бях присъствал тази нощ. Щом той излезе от колибата, Моли бавно заотстъпва към прага.
— Не се опитвайте да ни последвате — предупреди ги тя. — Моите осезателни пчели ще ме пазят точно пред вратата. — Когато отново разклати кутията, ревът се усили и още няколко пчели с гневно жужене излетяха в стаята. Здравенякът стоеше като вцепенен, ала червенобрадият вдигна меча си, сякаш той можеше да го защити. Раненият на пода нададе нечленоразделен вик и с пълзене се опита да избяга от отстъпващата Моли. Тя затвори вратата след себе си и подпря кошера на нея, отвори го и го изрита преди да се обърне и да се затича в нощта. — Бърич — тихо го повика Моли. — Идвам. — Но не хукна към пътя, а към гората. Без да поглежда назад.
— Махни се оттам, Фиц. — Това не бе Умението, а тихият глас на Искрен. Отблизо. — Вече се убеди, че са в безопасност. Не гледай повече, за да не ги видят и други с твоите очи и да разберат къде отиват. По-добре е самият ти да не знаеш. Махни се.
Отворих очи. В шатрата цареше сумрак. До мен седеше не само Искрен, но и Кетъл. Старицата неодобрително стискаше устни. Лицето на краля беше строго, ала и разбиращо. Преди да успея да отворя уста, той продължи:
— Ако смятах, че съзнателно си го искал, щях много да ти се ядосам. Сега обаче ясно ти го заявявам. По-добре е да не знаеш нищо за тях. Абсолютно нищо. Ако ме беше послушал, когато те посъветвах за пръв път, тази нощ те нямаше да са изложени на такава опасност.
— И двамата ли гледахте? — тихо попитах аз. За миг се трогнах. Те се вълнуваха за моята дъщеря.
— Тя е и моя наследница — безмилостно отбеляза Искрен. Смяташ ли, че щях да стоя със скръстени ръце, ако й бяха направили нещо? — Той поклати глава. — Остави ги на мира, Фиц, Заради всички ни. Разбираш ли?
Кимнах. Думите му не можеха да ме наранят. Вече бях решил, че не бива да зная къде ще отидат Моли, Бърич и Копривка. Но не защото тя бе наследница на краля. Кетъл и Искрен се изправиха и излязоха от шатрата. Пъхнах се под одеялото. Шутът, който се беше надигнал на лакът, също си легна.
— Утре ще ти разкажа — обещах му аз. Той мълчаливо кимна. Големите му очи изпъкваха на фона на бледото му лице. Сетне се отпусна на постелята си. Мисля, че заспа. Вперих поглед в мрака. Нощни очи дойде и легна до мен.
„Той ще пази малкото ти като свое — рече вълкът. — Ние сме от една глутница.“
Искаше да ме утеши. Нямах нужда от утеха. Вместо това протегнах ръка и я отпуснах върху козината му. „Видя ли как Моли се изправи срещу тях и ги победи?“ — гордо попитах аз.
„Възхитителна женска“ — съгласи се Нощни очи.
Когато Славея ни събуди, за да застъпим на пост, като че ли изобщо не бях спал. Излязох от шатрата, като се протягах и прозявах. Подозирах, че всъщност няма нужда от часови. Ала нощта беше приятно мека и певицата бе оставила на огъня да къкри месен бульон. Бях изпил половин чаша, когато шутът най-сетне се появи.
— Снощи Славея ми показа арфата си — рекох аз вместо поздрав.
Той доволно се усмихна.
— Недодялана работа. „О, това е бил един от първите му опити“ ще казват някой ден — с пресилена скромност прибави шутът.
— Кетъл каза, че не си бил предпазлив.
— Не съм, Фиц. Какво правим тук?
— Аз ли? Каквото ми заповядват. Когато смяната ми свърши, ще отида на хълмовете да накъсам клонки за метла. За да мета парчетата, които дяла от камъка Искрен.
— Аха. Сериозна работа за един Катализатор. А какво може да прави един пророк, как смяташ?
— Можеш да предскажеш кога ще завършат дракона. Боя се, че дотогава няма да успеем да измислим нищо друго.
Шутът поклати глава.
— Какво? — попитах го.
— Съмнявам се, че сме били призовани тук, за да правим метли и арфи. Този период ми прилича на затишие пред буря, приятелю.
— Виж, това вече е ободряваща мисъл — отвърнах намусено. Но се зачудих дали няма да се окаже прав.
— Ще ми разкажеш ли какво се случи нощес?
Когато свърших, шутът широко се усмихваше.