— Когато драконът е готов, цветът ще остане — каза той. Без да се замислям, посегнах към камъка, ала Искрен рязко ме спря с рамо. — Не го докосвай — почти ревниво ме предупреди той. Сигурно забеляза смайването ми, защото на лицето му се изписа разкаяние. — Вече е опасно да го докосваш, Фиц. Той е прекалено… — Очите му заблуждаха в търсене на нужната дума. Накрая Искрен очевидно съвсем забрави за мен, защото клекна и продължи работата си по крака на създанието.
Когато се отнасят към него като към дете, човек започва да се държи така. Доизметох камъка, оставих метлата и се отдалечих. Не се изненадах особено, когато установих, че отново съм се зазяпал в девойката върху дракона. Те сякаш не бяха отделни същества. Покатерих се до статуята и пак усетих раздвижването на осезателния й живот. Той се вдигна като мъгла и жадно се пресегна към мен. Ужасно много впримчена мъка.
— С нищо не мога да ти помогна — тъжно й казах аз и почти усетих отговора й. Не биваше дълго да стоя тук, защото скръбта й започваше да ме заразява. Ала докато слизах, забелязах нещо, което ме разтревожи. Някой бе дялал камъка около задните крака на дракона. Наведох се и внимателно разгледах следите. Прахът и отцепените камъни бяха почистени, но ръбовете бяха нови и остри. „Шутът“ — казах си. Той наистина не можеше да е предпазлив. Изправих се с намерението да го потърся.
„Фицрицарин. Веднага ела при мен.“
Въздъхнах. Навярно още за метене. И затова трябваше да съм далеч от Моли, когато тя сама се грижеше за себе си. Докато се връщах при дракона, си позволих да си помисля за нея. Чудех се дали са намерили подслон и дали Бърич е ранен тежко. Бяха избягали само с дрехите на гърба си. Как щяха да оцелеят? Дали хората на Славен пак ги бяха нападнали? Бяха ли замъкнали Моли и детето в Трейдфорд? Дали Бърич лежеше някъде мъртъв?
„Наистина ли вярваш, че ще се случи и ти може да не усетиш? Освен това тя изглежда повече от способна да се грижи за себе си и детето. А и Бърич. Престани да мислиш за тях. Престани и да се самосъжаляваш. Имам задача за теб.“
Стигнах при дракона и хванах метлата. Вече от няколко минути метях, когато Искрен най-сетне ме забеляза.
— А, Фиц, дойде ли? — Той се изправи и се разкърши, за да прогони болките в схванатите си мускули. — Ела с мен.
Последвах го до лагера. Кралят сложи вода на огъня, взе парче сушено месо, погледна го и тъжно каза:
— Какво не бих дал за къшей от топлия хляб на Сара! Уф, стига. — Искрен се обърна към мен. — Седни, Фиц. Искам да си поговорим. Много мислих за всичко, което ми каза, и имам задача за теб.
Бавно седнах на един камък и поклатих глава. Ту ми се струваше напълно отнесен, ту говореше като същия човек, който дълги години ми беше наставник.
— Фиц, на идване ти си видял мястото на драконите. Каза ми, че двамата с вълка сте усетили живот в тях. Осезателен живот, така го нарече. И че онзи, драконът на Риълдър, едва не се е събудил, когато си го повикал по име.
— Долавям същото усещане за живот от девойката върху дракона — потвърдих аз.
Искрен тъжно поклати глава.
— Клетницата. Боя се, че с нищо не може да й се помогне. Тя упорито се е опитвала да запази човешкия си облик и затова не е успяла да завърши дракона си. И сега е тук. И най-вероятно завинаги ще остане тук. Взех присърце нейното предупреждение — така поне има някаква полза от нейната грешка. Когато завърша дракона, няма да запазя нищо. Иначе щеше да е ужасен край, нали? Да стигна чак дотук и да жертвам толкова много само за един впримчен в камъка дракон? Поне тази грешка няма да допусна. — Той отхапа парченце месо и замислено го задъвка.
Мълчах. Той пак ме беше забравил. Понякога можех само да чакам собствените му мисли да го върнат към по-нормална тема. Забелязах, че на челото му има ново сребристо петно, сякаш неволно бе избърсал потта си. Искрен преглътна.
— Останали ли са билки за чай — попита той. — Искам да се върнеш при драконите. Използвай Осезанието и Умението си, за да ги събудиш. Когато бях там, колкото и да се опитвах, не успях да усетя никакъв живот в тях. Реших, че са спали твърде дълго и са умрели от глад, тъй като са се хранили само със сънищата си, докато не им е останало нищо.
Славея беше оставила малко повехнала коприва и мента. Предпазливо ги сложих в котлето и ги залях с вряла вода. Докато се запарваха, подредих мислите си.
— Искате да използвам Осезанието и Умението, за да събудя статуите на драконите. Как?
Искрен сви рамене.