— Не зная. Въпреки всичко, което ми каза Ветрушка, и познанията ми за Умението все още има големи празноти. Като открадна книгите на Молба и прекрати обучението ни с Рицарин, Гален ни нанесе майсторски удар. Все си мисля за това. Дали още тогава е възнамерявал да осигури трона на своя брат, или просто е бил жаден за власт? Никога няма да узнаем.
Повдигнах въпрос, който дотогава не бях обсъждал.
— Все пак не разбирам нещо. Кетъл казва, че като си убил Карод с Умението, си си навредил. И все пак изсмука силите на Гален и като че ли изобщо не пострада от това. След като убиха краля, Ведра и Джъстин също останаха невредими.
— Да изсмучеш силите на друг умел не е същото като да го убиеш с взрив на Умението. — Той горчиво се засмя. — Тъй като съм правил и двете, отлично зная каква е разликата. Накрая Гален предпочете да умре, вместо да предаде цялата си сила на мен. Подозирам, че баща ми е взел същото решение. Също така предполагам, че го е направил, за да скрие от тях местонахождението ми. Можем само да гадаем какви тайни е отнесъл със себе си Гален. — Искрен погледна месото в ръката си и го остави. — Но сега е важно да събудим Праотците. Огледай се и ще видиш един прекрасен ден, Фиц. Аз виждам спокойни морета и попътен вятър, който води алените кораби към нашите брегове. Докато дялам и стържа, народът на Шестте херцогства умира или го претопяват. Да не споменавам, че войските на Славен плячкосват и опожаряват планинските села по границата. Бащата на моята кралица лично влиза в битки, за да защитава народа си от ратниците на брат ми. О, как ме измъчва всичко това! Ако успееш да ги събудиш, драконите могат да полетят още сега.
— Нямам желание да се заема с една задача, когато не зная точно как да я изпълня… — започнах аз, но Искрен ме спря с усмивка.
— Струва ми се, че вчера молеше тъкмо за това, Фицрицарин.
Имаше право.
— С Нощни очи ще тръгнем утре сутрин — отвърнах аз.
Той се намръщи.
— Не виждам причина да отлагаш. За теб пътят няма да е дълъг, само една крачка през стълба. Но вълкът не може да мине през камъка. Ще трябва да остане тук. И предпочитам да заминеш още сега.
Искрен най-спокойно ми нареждаше да отида без вълка. По-скоро щях да отида чисто гол.
— Сега ли? Искаш да кажеш веднага?
— Защо не? Можеш да стигнеш там за няколко минути. Виж какво можеш да направиш. Ако успееш, ще разбера. Ако не, довечера се върни тук през колоната. Няма да изгубим нищо, ако опитаме.
— Смяташ ли, че котерията вече не представлява опасност?
— За теб те няма да са по-опасни, отколкото са тук. Върви.
— Не е ли по-добре да изчакам другите да се върнат и да им кажа къде отивам?
— Аз ще им кажа, Фицрицарин. Ще го направиш ли заради мен?
На този въпрос можеше да има само един отговор.
— Ще отида. Веднага. — За последен път се поколебах. Не съм сигурен обаче, че зная как да използвам стълба.
— Не е по-сложно от врата, Фиц. Поставяш длан върху колоната и тя привлича Умението в теб. Ето, този символ. — Той начерта йероглифа с показалец в праха. — Това е знакът за мястото на драконите. Просто постави длан върху него и мини през колоната. А това… — кралят нарисува друг символ е знакът за каменоломната. Той ще те върне тук. Искрен ме погледна с тъмните си очи. Изпитателност ли забелязвах в тях?
— Довечера ще се върна — обещах аз.
— Добре. Желая ти успех.
И това беше всичко. Изправих се и тръгнах към стълба. Някъде в гората другите събираха дърва. Нощни очи тичаше около тях.
„Наистина ли отиваш без мен?“
„Няма да се бавя много, братко.“
„Да се върна ли да те чакам до стълба?“
„Не. Пази кралицата, моля те.“
„С удоволствие. Днес тя ми застреля една птица.“
Усетих възхищението и искреността му. Какво по-хубаво от женска, която знае да убива?
„Женска, която знае да споделя.“
„Остави малко и за мен.“
„Ти може да хапнеш от рибата“ — великодушно ме увери вълкът.
Вдигнах поглед към черната колона, която вече се извисяваше пред мен. Открих символа. Просто като врата според Искрен. Докосваш символа и минаваш оттатък. Може би. Ала стомахът ми се свиваше и единственото, което можах да направя, бе да протегна ръка и да я притисна към лъскавия черен камък. Дланта ми докосна знака и аз усетих студеното привличане на Умението. Минах оттатък.
От ярка слънчева светлина се озовах в прохладна пъстра сянка. От високия черен стълб стъпих върху мека и гъста трева. Въздухът тежеше от влага и ухание на растения. При предишното ни идване тук листата едва бяха напъпвали, но сега клоните бяха покрити със зеленина. Посрещна ме хор от насекоми и жаби. Гората наоколо гъмжеше от живот. След пустата тишина на каменоломната звуците бяха почти оглушителни. Известно време просто стоях и се приспособявах към тях.