Предпазливо спуснах мислените си стени и се пресегнах навън. Освен стълба зад мен, не усетих някой да използва Умението. Поотпуснах се. Може би с взрива си Искрен не само беше убил Карод. Може би те вече се бояха да го предизвикват директно. Тази мисъл ме успокои и навлязох в гъсталака.
Скоро бях мокър до коленете. Не че газех във вода — просто буйната трева беше мокра от роса. От надвисналите над мен увивни растения и листа се стичаха капки. Не ми бе неприятно. Струваше ми се освежаващо след голия камък и прах в каменоломната. Пътеката, по която бяхме минали предния път, сега представляваше съвсем тесен коридор през гъстите дървета и храсти. Стигнах до плитко поточе и набрах няколко стръка мокриш, които в движение задъвках. Обещах си, че вечерта ще занеса малко в лагера, после си спомних за задачата си. Драконите. Къде бяха драконите?
Не се бяха преместили, макар че сега зеленината ги обгръщаше отвсякъде. Забелязах един обгорен от мълния пън, който си спомнях, и се ориентирах по него, за да стигна до дракона на Риълдър. Вече бях решил, че може би е най-умно да започна с него, защото определено бях усетил силен осезателен живот в статуята. Като че ли можеше да има някакво значение, отделих няколко минути, за да я разчистя от влажните стъбла и листа. Докато го правех, забелязах, че спящото създание следва извивките на земята под себе си. Не приличаше на статуя, издялана и оставена тук. Приличаше на живо същество, което е легнало да си почине и повече не е станало.
Опитах се да повярвам. Това бяха същите Праотци, които се бяха отзовали на молбата на крал Мъдрост. Бяха долетели като огромни птици на брега, за да разгромят пиратите и да ги прогонят от нашите земи. Бяха се спускали от небето връз корабите и ги бяха преобръщали или бяха всявали ужас в моряците. И пак щяха да летят, стига да успеехме да ги събудим.
— Ще опитам — казах високо и като се мъчех да не позволя в гласа ми да се промъкне съмнение, повторих: — Ще ги събудя. — Бавно обиколих дракона на Риълдър в опит да реша откъде да започна. Това беше един от малкото дракони, които напълно съответстваха на описанията в легендите — от клиновидната змийска глава до шипестата опашка. Възхитено протегнах ръка и я прокарах по лъскавите люспи. Усетих Осезанието — стелеше се лениво като дим. Насилих се да повярвам в живота му. Можеше ли който и да било творец да създаде толкова съвършено изображение? Върховете на крилете завършваха с костни израстъци. Не се съмнявах, че може да убие с тях човек. Шиповете на опашката му все още бяха остри и опасни. Представях си как помита такелаж и гребци, как посича, реже и набучва. — Риълдър — повиках го високо. — Риълдър!
Не усетих отклик. Нито раздвижване на Умение, нито дори промяна в Осезанието му. Е, не бях и очаквал да е толкова лесно. През следващите няколко часа опитах да събудя чудовището по всички възможни начини, за които се сетих. Притисках лице към люспестата му муцуна и колкото можех по-надълбоко се пресягах в камъка. Нищо. Изпъвах се до този студен каменен гущер и се насилвах да постигна единение с него. Мъчех се да се свържа с ленивото помръдване на Осезанието. Излъчвах нежност. Заповядвах му. Еда да ми е на помощ, даже го заплашвах със страшни последствия, ако не ми се подчини. Същият резултат. Започнах да се вкопчвам в сламки. Показах му спомена си за шута. Пресегнах се назад за съня на Умението, който бяхме споделили двамата. С най-малки подробности си припомних жената с петльовата корона. Никакъв отговор. Опитах основни неща. Искрен беше казал, че може да е гладен. Представих си вирове със студена сладка вода и сочна сребриста риба. С помощта на Умението видях как по-голям дракон разкъсва този на Риълдър. Пак нищо.
Пресегнах се към моя крал. „Ако в тези камъни има живот, той е прекалено малко и прекалено дълбоко, за да го достигна.“
Обезпокоих се, когато Искрен дори не си направи труда да ми отговори. Но може би и той бе виждал тази задача като последно средство, почти без вероятност за успех. Оставих дракона на Риълдър и известно време обикалях от статуя на статуя. Пресягах се към тях в търсене на някой с мъничко по-силен осезателен живот. Веднъж ми се стори, че долавям нещо, но когато проверих, открих, че една полска мишка си е направила гнездо под гърдите на дракона.
Избрах съществото с еленови рога и отново опитах всички тактики. Със същия резултат. Слънчевите лъчи вече гаснеха. Докато се връщах към стълба, се питах дали Искрен наистина е очаквал някакъв успех. На връщане упорито лъкатушех от дракон на дракон и за последен път се пресягах към тях. Може би тъкмо това ме спаси. Изправих се от поредното създание, като си мислех, че усещам по-силен осезателен живот от следващото. Ала когато стигнах при него — огромния крилат глиган с извити бивни, — разбрах, че Осезанието идва отнякъде далеч от него. Вдигнах очи и се втренчих между дърветата, като очаквах да зърна сърна или дива свиня. Вместо това видях мъж с гол меч, който стоеше с гръб към мен.