Свих се зад глигана. Устата ми внезапно пресъхна, сърцето ми се блъскаше в гърдите. Не беше нито Искрен, нито шутът. Поне това бях успял да видя. Бе малко по-нисък от мен, русокос, и ако се съдеше по начина, по който държеше меча, знаеше как да го използва. Дрехите му бяха златистокафяви. Не беше едър като Бърл, нито слаб и мургав като Уил. Някой друг, ала пак от хората на Славен.
След миг всичко ми стана ясно. Колко глупаво бях постъпил! Бях се справил със стражниците на Уил и Бърл, бях прогонил конете им, бях хвърлил провизиите им от скалата. Какво друго бяха могли да направят, освен с помощта на Умението да се свържат със Славен и да му съобщят, че се нуждаят от помощ? Поради постоянните схватки по планинските граници нямаше никакъв проблем да се промъкне втора група, да заобиколи Джаампе и да мине по пътя на Умението. Свлачището, което бяхме прекосили, наистина бе сериозна преграда, но не и непреодолима. Славен никога не се беше колебал да рискува живота на хората си. Вече бях сигурен, че Уил и Бърл отново разполагат с всичко необходимо.
Хрумна ми още по-вледеняваща мисъл. Този мъж можеше да е умел. Нищо не пречеше Уил да обучава други. Той разполагаше с всички книги и свитъци на Молба и въпреки че тази дарба не бе много разпространена, не беше и изключително рядка. За секунди въображението ми превърна непознатия в армия, всички поне донякъде умели, всички фанатично предани на Славен. Опитах се да дишам безшумно, въпреки обзелия ме страх. За миг отчаянието ме сграбчи в ноктите си. Най-после осъзнавах мащабите на средствата, които Славен можеше да насочи срещу нас. Това не бе лично отмъщение — това беше крал, с кралски войски и възможности, за да унищожи всички, които смята за предатели. Преди ръцете на Славен бе завързвал единствено евентуалният срам, ако се откриеше, че Искрен е жив. Сега нямаше от какво да се бои. Можеше да използва ратниците си, за да се справи с брат си и племенника си, със снаха си и всички свидетели. И накрая неговата котерия можеше да се избави от ратниците.
Тези мисли ми минаваха през главата така, както мълния осветява най-черна нощ. С един проблясък внезапно виждах всички подробности. В следващия момент разбрах, че трябва да мина през стълба и да се върна в каменоломната, за да предупредя Искрен. Ако вече не беше късно.
Щом си поставих цел, мигом се успокоих. Помислих си дали да не използвам Умението, за да съобщя на краля, и веднага отхвърлих тази мисъл. Докато не придобиех по-добра представа за врага си, не биваше да рискувам да му го разкрия. Започнах да виждам положението като играта на Кетъл. Камъчета за пленяване или унищожаване. Мъжът се намираше между мен и колоната. Това трябваше да се очаква. Сега ми предстоеше да установя дали има и други. Изтеглих ножа си — мечът не бе подходящо оръжие за такива гъсталаци. Дълбоко си поех дъх и се отдалечих от глигана.
В общи линии познавах района и това ми помогна. Преди окончателно да се спусне мрак, знаех, че мъжете са трима и очевидно охраняват стълба. Едва ли бяха дошли да търсят мен, а по-скоро да попречат на всеки друг, освен на човек от котерията на Славен да го използва. Можех да разчитам, че познавам местността по-добре от тях. Реших да приема, че не са умели, тъй като не бяха дошли през стълба. Но навярно бяха много опитни. Също така реших, че Уил и Бърл може да са съвсем наблизо. И че светкавично могат да минат през колоната, ако ги повикат. Поради тази причина решително вдигнах мислените си стени. И зачаках. След като не се завърнех, Искрен щеше да разбере, че се е случило нещо. Едва ли щеше да е толкова непредпазлив, че да дойде тук през стълба, за да ме потърси. Всъщност едва ли щеше толкова за дълго да се откъсне от своя дракон. Трябваше сам да измисля как да се измъкна оттук.
Когато мракът се сгъсти, излязоха насекоми. Жилещи, хапещи, роящи се със стотици насекоми, които упорстваха постоянно да бръмчат точно до ухото ми. От земята започна да се надига мъгла, която залепи дрехите за тялото ми. Стражниците запалиха слаб огън. Усетих мирис на питки и се зачудих дали мога да ги убия, преди да са изяли всичко. Усмихнах се и се запромъквах напред. Нощта, огънят и храната обикновено означаваха разговори. Тези мъже почти не приказваха. И говореха тихо. Тази задача не им харесвала. И някои от хората полудели от дългия черен път. Ала тази вечер не ги безпокоеше дългият път, по който бяха дошли, а самите каменни дракони. Освен това чух достатъчно, за да потвърдя предположенията си. Този стълб се охраняваше от трима мъже. Цели дванадесет пазеха колоната на площада, където шутът бе имал видение. Повечето ратници бяха продължили към каменоломната. Котерията се опитваше да прегради пътищата за бягство на Искрен.