Изпитах известно облекчение, че ще им отнеме също толкова време да стигнат дотам, колкото и на нашата група. Поне тази нощ Искрен и другите не бяха заплашени от нападение. Но бе само въпрос на време. Трябваше КОЛКОТО се може по-скоро да се върна през стълба. Нямах намерение да се сражавам с тях. Оставаше възможността да ги убия от засада един по един, подвиг, който се съмнявах, че е по силите дори на Сенч. Или да отвлека вниманието им за достатъчно време, за да мога да се добера до колоната.
Отдалечих се от мъжете, така че да не могат да ме чуят, и започнах да търся сухи съчки. Това не беше лесна задача в толкова зелена гора, ала накрая събрах колкото ми трябваха. Планът ми бе прост. Казах си, че или ще успее, или няма. Съмнявах се, че ще имам втори шанс — те бяха прекалено предпазливи.
Представих си къде е символът за каменоломната и се запромъквах в противоположната посока. Избрах най-свирепия наглед от драконите, онзи с кичурчета косми на ушите, който помнех от предишното си идване. Той щеше да хвърли достатъчно сянка. Разчистих пространството зад него от мокра трева и листа и приготвих огъня. Трябваха ми толкова светлина и дим, колкото чудовището да изглежда загадъчно. Разпалих огъня, после се скрих в мрака и запълзях по корем към колоната. Сега само трябваше да чакам, докато стражниците забележат огъня. Надявах се, че поне един от тях ще отиде да провери какво става и че другите двама ще гледат след него. Тогава безшумно щях да се затичам към колоната, да притисна длан към символа и да премина оттатък.
Само че стражниците не забелязаха огъня. От моето място той веднага привличаше вниманието. Между дърветата се виждаше дим и розово сияние, което отчасти очертаваше силуета на дракона. Бях се надявал това да ги заинтригува, но всъщност с тялото си той скриваше пламъците. Реших, че няколко точно насочени камъка ще свършат работа, и заопипвах земята наоколо, но напипвах само трева. След безкрайно чакане установих, че огънят гасне, без стражниците изобщо да го забележат. Отново събрах сухи съчки в мрака. После очите и носът ми ме отведоха обратно при тлеещите въглени.
„Отдавна те няма, братко. Всичко наред ли е?“ В далечната мисъл на Нощни очи имаше тревога.
„Причакват ме. Не ми пречи. Ще се върна веднага щом мога.“ Пропъдих вълка от ума си.
Повторно разпалих огъня. Тъкмо се отдалечавах от него, когато чух гласовете им. Не че бях небрежен. Просто един от стражниците по някаква случайност високо вдигна факела си и зърна сянката ми.
— Там! Човек! — Извика някой и двама се хвърлиха към мен. Побързах да се скрия в мокрите гъсталаци.
Единият се препъна и падна, но вторият беше бърз и ловък и се кълна, че усетих полъха на първото замахване на меча му. Отскочих и прелетях над каменния глиган. Болезнено ударих коляното си в гърба му и се стоварих на земята от другата му страна. Светкавично се изправих. Преследвачът ми замахна да ми нанесе мощен удар, с който навярно щеше да ме разсече надве, ако не бе блъснал крака си в единия от извитите, остри като бръснач бивни. Той полетя напред и се набучи на втория, който стърчеше като ятаган от червената паст на чудовището. От гърлото му се изтръгна стон и стражникът се опита да се изправи, но зъбът беше забит като кука в тялото му. Затичах се в мрака. Зад мен се надигна протяжен вик.
Проявих достатъчно здрав разум, за да заобиколя в кръг.
Почти бях стигнал до стълба, когато усетих пресягане на Умение. Спомних си последния път, когато бях усетил такова нещо. Дали нападаха и Искрен в каменоломната? Един от стражниците все още вардеше колоната, но реших да рискувам, за да се върна при своя крал. Изскочих от гората и се втурнах към пътеуказателя, докато мъжът бе обърнат към огъня и крясъците на другаря си. Отново ме докосна Умение.
— Не — извиках. — Недей да рискуваш! — В този момент моят крал излезе от стълба, стиснал в сребристата си ръка нащърбен сив меч, точно зад стражника, който беше останал на пост. Моят глупав вик накара мъжа да се обърне и той замахна с меча си към Искрен.
На светлината на огъня Искрен приличаше на приказен демон. Лицето му бе обсипано със сребристи петна, свидетелства за многобройни небрежни докосвания, ръцете му сияеха като полирано сребро. Изпосталялото му тяло, дрипавите му дрехи и абсолютната чернота на очите му можеха да поразят всеки. Трябва да отдам дължимото на стражника: той остана на поста си, парира първия удар на краля и нападна. Или поне така си мислеше. Това беше стар номер на Искрен. Острието на Искреновия меч се плъзна и разсече китката му. Мъжът изпусна оръжието си и падна на колене, стиснал зейналата рана. Кралят отново замахна и този път мечът му преряза гърлото на противника му. Усетих второ потрепване на Умение. Последният оцелял стражник тичаше към нас откъм дърветата. Когато видя Искрен, нададе ужасен вик и се закова на място. Кралят направи крачка към него.